Дъглас Престън - Златото на Кивира

Намали скоростта и превключи на втора, когато навлезе във Верде Истейтс. Следобедът беше свършил неочаквано: с телефонно обаждане от кабинета на Ърнест Годард, който настояваше за среща на другата сутрин. Нора никога не бе разговаряла с председателя на директорския борд на института и не се сещаше за причина — поне достатъчно основателна причина — той да иска да се срещнат. Тя беше отсъствала без предупреждение цели два дни и не бе напреднала с керамиката от Рио Пуерко. Може би Блейкууд му беше пошушнал нещо за непокорната асистентка.

Докато шофираше по лъкатушните улички, Нора включи фаровете. Верде Истейтс бе стар квартал и нямаше нищо общо с нелепите имитации на стила Санта Фе, с които се отличаваха по-новите комплекси. Овошките и елите бяха израснали достатъчно и зеленината смекчаваше очертанията на сградите. Докато паркираше, в уморените крайници на Нора започна да се влива спокойна топлина. Щеше да си отдъхне половин час, после да си сготви нещо леко за хапване, да вземе душ и да се метне в леглото. Любимият й начин за почивка бе да работи върху обоите си. Повечето хора намираха правенето на обои за досадно и уморително, но тя винаги се наслаждаваше на предизвикателството.

Нора извади ключа, взе чантата и багажа си и закрачи по асфалта към вратата на блока. Мислено вече подреждаше инструментите, които щяха да й трябват: часовникарска лупа, качествена френска тръстика, копринено влакно, парчета рибешка кожа за запушване на дупките. Господин Роум, учителят й по обой в гимназията, бе казвал, че правенето на обои е също като да летиш: изкуство и наука, в които могат да се объркат хиляди неща и в които човек никога не върши нищо през куп за грош.

Тя отключи входната врата и влезе вътре. Остави багажа си, облегна се на вратата и уморено затвори очи, прекалено изтощена, за да включи осветлението веднага. Чу тихото ръмжене на хладилника, в далечината истерично лаеше куче. Долови миризма, каквато не си спомняше. „Странно, нямаше ме само два дни, а домът ми се е променил“ — помисли си Нора.

Нещо липсваше: познатото тупкане с нокти по линолеума, приятелското побутване в глезените й. Тя дълбоко си пое дъх, отблъсна се от вратата и включи лампата. Търбър, десетгодишният й дакел, не се виждаше наоколо.

— Търбър? — извика Нора.

Помисли си дали да не излезе да го потърси навън, ала веднага се отказа: Търбър беше най-домашното животно на планетата и за него големият свят представляваше нещо, което на всяка цена трябва да се избягва.

— Търбър? — повторно извика тя.

Докато оставяше чантата си на шкафчето, погледът й попадна върху бележка: „Обади ми се, моля те.“ Нора се подсмихна. Сигурно му трябваха пари, иначе Скип никога не използваше „моля“. И това обясняваше отсъствието на Търбър. Беше помолила брат си да храни кучето, докато тя е в Калифорния, и той несъмнено го бе взел в жилището си, за да пести време.

Нора понечи да си събуе обувките, после забеляза праха по пода и се отказа. „Трябва да почистя, по дяволите“ — на път към стълбите си помисли тя.

В банята си съблече блузата, изми си лицето и ръцете, намокри си косата, поел е си облече любимата дреха за правене на обои — развлечено горнище на анцуг от Университета на Невада в Лас Вегас. Нора влезе в спалнята и за миг спря и се озърна наоколо. Бързо беше издала присъда над дома на Холройд, почти ексцентричен със своята голота, с липсата си на характер. Но в известен смисъл и собственото й жилище не се различаваше много. Кой знае защо, никога ней достигаше време да се заеме с разкрасяването му. Ако обстановката е прозорец към душата, какво говореха тези разхвърляни стаи за нея? Жена, която е прекалено заета да рови из развалини, за да си подреди дома. Почти всичките й вещи бяха на родителите й — Скип бе отказал да вземе каквото и да е, освен книгите и стария пистолет на баща им.

Тя усмихнато поклати глава и автоматично се пресегна за четката върху скрина.

И установи, че я няма.

Нора озадачено се закова на мястото си с протегната ръка. Четката й винаги стоеше на едно и също място: археоложката у нея държеше вещите й да са in situ 6 6 На място (лат.) — археологически термин. — Б. пр. . Мократа коса студенееше на тила й, докато мислено повтаряше действията си отпреди три сутрини. Беше си измила косата, както обикновено, бе се облякла, както обикновено, беше се сресала, както обикновено. И бе върнала четката на мястото й, както обикновено.

Само че сега я нямаше. Нора се вторачи в странната, необяснима празнота между гребена и кутията с тоалетни кърпи. „Проклетият Скип!“ — досети се тя. Обзелото я раздразнение беше примесено с облекчение. Собствената му баня беше цялата в мухъл и той обичаше да взима душ в нейния апартамент, когато сестра му отсъстваше. Сигурно я бе захвърлил някъде и…