Дъглас Престън - Златото на Кивира

Тя долепи длан върху чантата си. Не можеше да повярва на този обрат на събитията. Все пак беше виждала прекалено много млади археолози да остават в сянката на по-възрастни и по-влиятелни колеги.

— Казвате, че проектът ще е наш. Все пак искам това да си остане мой проект, ако не възразявате.

— Е, може и да възразя. Щом ще финансирам експедицията — чрез института, естествено, — искам да имам контрол, особено над участниците.

— А кой ще ръководи самата експедиция? — попита тя.

Последва съвсем кратка пауза, по време на която Годард спокойно издържа на погледа й.

— Вие, разбира се. Аарън Блек ще участва като геохронолог и Енрике Арагон — като лекар и палеопатолог.

Нора се отпусна назад, изненадана от бързината, с която действаше председателят. Не само че вече обмисляше експедицията, но и осигуряваше най-добрите специалисти в съответните области.

— Ако можете да ги убедите.

— А, почти сигурен съм, че ще ги убедя. Доста добре познавам и двамата. А откриването на Кивира ще е повратен момент в археологията на Югозапада. Никой археолог не би устоял. И тъй като самият аз не мога да участвам — той махна с кърпичка вместо обяснение, — искам да пратя дъщеря си. Тя има магистърска степен от „Смит“, съвсем наскоро защити докторат по американска археология в Принстън и няма търпение да се заеме с полева работа. Млада е и може би малко нетърпелива, обаче е много перспективна. И е адски добра фотографка.

Нора се намръщи. „Смит“ — помисли си тя.

— Не съм сигурна, че идеята ми допада. Това може да наруши принципите на ръководството. А и пътуването ще е тежко, особено за… За момиче от девически колеж като „Смит“.

— Дъщеря ми непременно трябва да дойде — тихо настоя Годард. — И не е „момиче от девически колеж“, както сама ще установите. — На лицето му се появи странна тъжна усмивка, ала мигновено изчезна.

Нора погледна стареца и разбра, че няма смисъл да спори. Тя бързо обмисли възможностите си. Можеше да използва информацията, с която разполагаше, да продаде ранчото и да се отправи в пустинята с хора по свой избор, залагайки на това, че ще открие Кивира, преди да свърши парите. Можеше да отнесе данните в друга институция, където сигурно щеше да мине година или две, докато организират и финансират експедиция. А можеше и да сподели откритието си с един симпатичен спонсор с изключителни възможности за организиране на професионална експедиция с участие на водещи археолози. Това обаче означаваше да вземе със себе си дъщерята на спонсора. „Няма какво да му мисля“ — каза си Нора.

— Добре — усмихна се тя. — Но имам едно условие. Трябва да взема специалиста от ЛРД, който ми помогна с радарните снимки.

— Съжалявам, но предпочитам да си запазя правото да определям участниците.

— Това е цената на информацията.

Последва мълчание.

— Можете ли да гарантирате за него?

— Да. Той е млад, но има голям опит.

— Отлично.

Нора се изненада от способността на Годард да приема предизвикателствата, да ги парира и да взима решение. Започваше да й харесва.

— Освен това смятам, че трябва да запазим експедицията в тайна — продължи тя. — Трябва да я организираме много бързо.

Годард замислено я погледна.

— Може ли да попитам защо?

— Защото… — Нора млъкна. „Защото мисля, че ме следят тайнствени фигури, които няма да се спрат пред нищо, за да открият местонахождението на Кивира.“ Само че не можеше да го каже на председателя, той щеше да я помисли за луда или нещо още по-лошо и мигновено щеше да оттегли предложението си. Дори само намекът за проблем щеше да усложни и може би да провали експедицията. — Защото тази информация е изключително деликатна. Само помислете какво ще се случи, ако научат иманярите и се опитат да ограбят обекта, преди да стигнем до него. А и от практична гледна точка трябва да действаме бързо. Скоро започва сезонът на внезапните наводнения.

След малко Годард бавно кимна с глава.

— Логично е — съгласи се той. — Ще ми се да включа и журналист в експедицията и съм сигурен, че можем да разчитаме на неговата дискретност.

— Журналист ли? — възкликна Нора. — Защо?

— За да документира най-важната находка на американската археология през двайсети век. Представете си каква история щеше да изгуби светът, ако Хауард Картър не беше повикал лондонския „Таймс“ да отразява откритието му. Имам предвид конкретен човек, репортер от „Ню Йорк Таймс“, автор на няколко книги, сред които отличен профил на бостънския Аквариум. Мисля, че от него не само ще излезе добър работник, но и ще напише изключително благоприятен материал за вас и вашата работа. — Той я погледна. — Сигурен съм, че не възразявате срещу рекламата след самото откритие, нали?