Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Вие сте истинска дъщеря на баща си, Нора. Не се доверявате на никого и умеете да преговаряте. Някакви други желания? Най-добре ги поставете сега.

— Не, това е всичко.

Той мълчаливо протегна ръка.

Внезапно се разнесе тропане. Нора едва не изпусна артефакта, който държеше, и панически вдигна поглед от бюрото с разтуптяно сърце. Намръщеното лице на Скип надничаше през прозорчето на вратата. Тя се отпусна назад и си пое дъх. Брат й вдигна ръка и с раздразнен жест посочи бравата.

— За малко да ми докараш инфаркт — каза Нора, когато му отвори. Пръстите й все още трепереха, докато затваряше и заключваше вратата. — Да не споменавам загубата на двегодишната си заплата, ако бях изпуснала това могольонско гърне.

— Откога си заключваш кабинета? — попита Скип, пльосна се на единствения стол, който не беше затрупан с книги, и стовари голяма раница върху коленете си. — Виж, Нора, има нещо…

— Първо най-важното — прекъсна го тя. — Получи ли съобщението ми?

Брат й кимна и й подаде раницата. Нора развърза кожените ремъци и надзърна вътре. На дъното лежеше ожуленият кобур със стария ругер на баща й.

— Между другото, за какво ти е? — попита Скип. — Да не се каниш да уредиш някакъв научен спор?

Нора поклати глава.

— Искам поне за малко да се държиш сериозно, Скип. Институтът се съгласи да финансира експедиция до Кивира. След два дни заминавам.

Той се ококори.

— Фантастично! Не си губиш времето, а? Кога тръгваме?

— Отлично знаеш, че никъде няма да ходиш — отвърна Нора. — Обаче съм ти уредила работа тук, в института. Започваш идващия понеделник.

Брат й отново присви очи.

— Работа ли? Та аз си нямам понятие от археология, мама му стара!

— След толкова пълзене из ранчото на четири крака в търсене на грънци заедно с татко? Я стига. Така или иначе, работата е лесна като за първокурсник. Моята колежка Соня Роулинг ще ти покаже всичко, ще те въведе в работата, ще отговаря на въпросите ти, ще ти помага да избягваш неприятности.

— Готинали е?

— Омъжена е. Виж, ще отсъствам около три седмици. Ако не ти хареса, когато се върна, можеш да напуснеш. Но засега ще имаш какво да правиш. — „И може би денем ще си на сигурно място“ — помисли си тя. — Нали ще наглеждаш апартамента ми, докато ме няма? И поне веднъж недей да ми пипаш нещата. — Нора поклати глава. — Използваш душа ми, отмъкна ми четката за коса… Трябва да започна да ти взимам наем.

— Не съм ти отмъквал четката! — възрази Скип. — Искам да кажа, да, използвах я, обаче я оставих на мястото й. Знам, че си невротична за тия неща.

— Не съм невротичка, просто съм подредена. — Тя го погледна. — Като стана дума за апартамента ми, къде е Търбър? Не го ли водиш?

На лицето му се изписа странно изражение.

— Тъкмо това исках да ти кажа — тихо рече той. — Търбър го няма.

Нора ахна.

— Как така го няма?

Скип разсеяно сведе очи.

— Какво се случи?

Брат й поклати глава.

— Не знам. Беше на втория ден от отсъствието ти. Първата вечер нямаше проблем. Когато на втората вечер отидох у вас, него го нямаше. Беше странно. Вратата беше заключена, всички прозорци бяха затворени. Обаче миришеше на нещо особено, почти като на цветя. Някъде навън диво лаеше куче, но не като Търбър. Въпреки това излязох да го потърся навън. Трябва да е прескочил оградата. — Той тежко въздъхна и погледна сестра си. — Наистина съжалявам, Нора. Навсякъде го търсих, разпитах съседите, обадих се в кучкарника…

— Да не си оставил вратата отворена? — попита Нора.

Гневът, който бе изпитала предишната вечер, се беше изпарил, оставяйки само странен и ужасен страх.

— Не, заклевам се. Нали ти казвам, навсякъде беше заключено.

— Искам да ме изслушаш, Скип — промълви тя. — Когато снощи се прибрах, усетих, че нещо не е наред. Някой беше влизал в апартамента. Навсякъде беше мръсно. Четката ми за коса я нямаше. Носеше се странна миризма, която си доловил и ти. После чух някакво дращене, излязох навън… — Нора млъкна. Как можеше да го обясни: прегърбената космата фигура, странната липса на следи от стъпки, усещането за нещо чуждо, което я бе обзело в мрака? А сега Търбър…

Скептичното изражение на Скип изведнъж стана загрижено.

— Ей, Нора, преживяла си тежка седмица. Първо оная история в ранчото, после тази ненадейна експедиция, сега и изчезването на Търбър. Защо не се прибереш да си починеш?

Тя го погледна в очите.

— Какво? — попита той. — Да не те е страх да се прибереш?