Дъглас Престън - Златото на Кивира

Той впери поглед в Нора.

— Нора Кели е в института едва от пет години, но доказа, че е отличен теренен специалист. Тя ръководи експедицията и аз й гласувам пълно доверие. Не искам никой да го забравя. Когато се присъедини към вас в Пейдж, дъщеря ми също ще се подчинява на доктор Кели. Не може да има никакви съмнения за това кой командва.

Той отстъпи от огъня към мрака на надвисналата скала. Нора се наведе напред и наостри слух, за да чуе шепота му, заглушаван от пращенето на пламъците.

— Някои хора не вярват в съществуването на изчезналия град Кивира. Те смятат, че тази експедиция е глупост, че си хвърлям парите на вятъра. Дори се опасяват, че това може да опозори института.

Председателят замълча за миг.

— Но градът съществува. Вие го знаете, знам го и аз. Идете и го открийте.

Експедицията мина през Пейдж, Аризона, в два часа същия следобед. Пикапът и ванът следваха конските фургони и образуваха керван, който се проточи през града към пристанището. Насочиха се към гигантския асфалтов паркинг край езерото Пауъл. Пейдж беше един от бързоразвиващите се градове на запад, които бяха осеяли като обрив пустинята, построени вчера и вече западнали. Неговите къмпинги и панелни комплекси се простираха сред тръни и лобода и се спускаха към бреговете на езерото. На фона на града се издигаха трите сюрреалистичен комина на електростанцията „Навахо“, високи близо половин километър и бълващи облаци бял дим.

Зад Пейдж се намираше пристанището и самото езеро Пауъл — зелена змия, извила се сред фантастична каменна пустош. То беше огромно: дълго четиристотин и осемдесет километра, с хиляди километри крайбрежна ивица. Езерото представляваше шеметна гледка, пълна противоположност на градската баналност, пролом сред безкрайност от пясъци и небе. На изток се извисяваше черният купол на планината Навахо, чиито клисури все още бяха затрупани със сняг.

Поразена от гледката, Нора поклати глава. Преди тридесет и пет години на това място е бил каньонът Глен — според Джон Уесли Пауъл 9 9 Джон Уесли Пауъл (1834–1902) — американски изследовател и геолог. — В. пр. най-красивият каньон в света. После бяха построили бент и водите на река Колорадо постепенно бяха образували езерото Пауъл. В някога безмълвната пустиня, поне около Пейдж, сега ревяха моторници и джетове, миришеше на отработили газове, цигарен дим и бензин. Градът имаше сюрреалистичен вид на селище, кацнало в края на познатия свят.

До нея Суайър намръщено зяпаше през прозореца. През по-голямата част от пътуването бяха разговаряли за коне и Нора беше започнала да уважава каубоя.

— Не знам как ще понесат плаването тия коне — каза той.

— Ще можем да качим фургоните на шлепа — отвърна Нора. — Изобщо няма да разтоварваме конете.

— Поне до отсрещния бряг. — Суайър поглади гъстите мустаци, увиснали под носа му. — Не виждам нито следа от оная Слоун, а ти?

Нора сви рамене. Слоун Годард трябваше да е пристигнала със самолет направо в Пейдж и да ги чака на пристанището, но сред яките мъжаги с бирени шкембета, които се навъртаха по доковете, не се мяркаха момичета, завършили девически колежи. Може би ги чакаше на хлад в кабинета на управителя на пристанището.

Двата фургона спряха на грамадната бетонна рампа. Ванът и пикапът паркираха зад тях и членовете на експедицията слязоха под знойното слънце, следвани от четиримата служители на института, които щяха да върнат колите в Санта Фе.

Пред погледа на Нора се разкри пристанището Уахуип в цялата си прелест. Стиропорни чаши, бирени кутии, найлонови пликове и плаващи парчета от вестници се носеха по кафявата вода край кея. ДВИЖЕНИЕТО НА ДЖЕТОВЕТЕ ДА СТАВА САМО ПО ПОСОКА НА ЧАСОВНИКОВАТА СТРЕЛКА — гласеше един от надписите. Друг предлагаше: ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ ЗАЕДНО! Безкрайни редици завързани за кея корабчета опасваха брега в двете посоки, боядисани в ярки цветове — мотелско зелено и жълто, полиестерно кафяво — и с имена като „Таткова мечта“.

— Какво местенце, а? — като се протягаше и оглеждаше, рече Холройд.

— Страшна жега — избърса чело Блек.

Докато Суайър помагаше да откачат фургоните, Нора забеляза абсурдна гледка: черна лимузина, която прекосяваше паркинга по посока на кея. За миг сърцето й се сви. „Само не Слоун Годард! — помисли си тя. — Само не с лимузина!“ Обзе я облекчение, когато колата спря и от нея доста непохватно слезе висок млад мъж, изпъна слабото си тяло и огледа пристанището през марковите си черни очила.