Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Аз съм Нора Кели от Археологическия институт в Санта Фе — студено отвърна тя. — Би трябвало да ни очаква шлеп.

— А, да. — Усмивката му се стопи. Бригс отново вдигна слушалката и набра някакъв номер. — Пристигна групата с конете. Докарай шлепа.

Той затвори, после се обърна и без да каже нищо повече, се запъти към вратата. Докато бързаше да го настигне, Нора разбра, че проявява малко повече деспотизъм, отколкото подобава на ръководител на експедиция. Зачуди се какво у Смитбак я бе накарало така внезапно да избухне.

Тя последва управителя покрай комплекса до дълъг плаващ кей. Бригс спря до кея и започна да крещи на хората в лодките наоколо да направят място. После рязко се завъртя към нея.

— Обърнете конските фургони и ги докарайте тук. Разтоварете останалия си багаж и го струпайте на кея.

След като Нора даде съответните разпореждания, Суайър се приближи и кимна към Смитбак.

— Кой е оня изтупан каубой? — попита той.

— Нашият журналист — отвърна Нора.

Суайър замислено поглади мустаците си.

— Журналист значи…

— Идеята е на Годард — поясни тя. — Според него имаме нужда от някого, който да опише откритието.

Археоложката сподави забележката си — не биваше да злослови по адрес нито на Годард, нито на Смитбак. Струваше й се странно, че председателят, който отлично бе подбрал останалите членове на експедицията, се е спрял на човек като Смитбак. Наблюдаваше го как товари багажа: слабите му ръце се напрягаха от усилие. Отново я обзе раздразнение. „Аз си давам зор да пазя всичко в тайна, а после се появява тоя надут кретен“ — помисли си тя.

Когато се върна на рампата да помогне за насочването на фургоните, в езерото се появи голям шлеп. Крановете му бяха покрити с пластове мръсотия, алуминиевите понтони бяха огънати на безброй места. „ЛАНДЛОКД ЛОРА“ — пишеше с груби черни букви на малката рубка. Шлепът навлезе в пристанището и на заден ход се приближи към бетонния кей.

Отне им половин час да качат фургоните. Роско Суайър умело се справи с конете и животните запазиха спокойствие въпреки хаоса и шумотевицата. Готвачът Бонароти товареше багажа и не позволяваше на никого да му помогне. Холройд проверяваше дали електронното оборудване е опаковано добре. Блек се беше облегнал на един кран, разтваряше яката си и изглеждаше измъчен от жега.

Нора си погледна часовника. Слоун Годард още я нямаше. До вечерта трябваше да изминат стотината километра до началото на пътя. Разтоварването на конете след залез слънце щеше да е прекалено сложно и опасно.

Тя скочи на борда и влезе в рубката. Капитанът настройваше сонара. Приличаше на планинец от най-високите части на Апалачите: дълга бяла брада, мръсна шапка с провиснала периферия и селски гащеризон. На джоба на жилетката му с бели букви беше избродирано името УИЛАРД ХИКС.

Той я погледна и извади лулата от устата си.

— Трябва да се размърдаме. И без това е достатъчно ядосан. — Капитанът се ухили и кимна по посока на Бригс, който вече крещеше: „Потегляйте, за Бога, потегляйте!“

Нора хвърли поглед към паркинга, който трептеше от маранята.

— Тогава се пригответе за потегляне — отвърна тя. — Ще дам заповед.

Членовете на експедицията се събраха пред рубката, където имаше алуминиева масичка с няколко мръсни градински стола и стара газова скара, покрита с изсъхнала мазнина.

Нора обходи с поглед хората, с които щеше да прекара следващите няколко седмици. Въпреки сериозната им репутация, те бяха доста разнородна група. Енрике Арагон — свел смуглого си лице от вълнение, което не желаеше да показва. Питър Холройд — с гърбав нос, малки очички, голяма уста и мръсни петна по работната риза. Напълно възвърнал доброто си настроение, Смитбак показваше книгата си на Блек, който внимателно го слушаше. Седнал върху багажа си, Луиджи Бонароти пушеше „Дънхил“, спокоен, сякаш е в някое кафене на булевард „Сен Мишел“. Роско Суайър стоеше до конските фургони и успокоително шепнеше на нервните коне. „Ами аз? — помисли си тя: жена с бронзова коса, стари дънки и износена риза. Не приличаше на ръководител на експедиция. — В какво се забърках?“ За миг отново я обзе неувереност.

Аарън Блек остави Смитбак и се приближи. Той намръщено се огледа наоколо.

— Това корито е ужасяващо — потръпна геохронологът.

— А вие какво очаквахте? — сухо и безизразно попита Арагон. — „Ил дьо Франс“ ли?

Бонароти извади малка бутилка от грижливо изгладеното си яке, развъртя стъклената капачка и наля два пръста в нея. После доля вода от манерката си и разклати жълтеникавата смес. Той закачи манерката на един винт на крана и предложи чашата на археолозите.