Дъглас Престън - Златото на Кивира

Щом навлязоха в каньона, водата стана по-тъмнозелена. Отвесните стени се издигаха право нагоре и в отражението трудно можеше да се определи къде свършва водата и започва камъкът. Капитанът бе казал на Нора, че почти никой не идва в този каньон — нямало къмпинги и плажове и скалите били толкова високи и стръмни, че не ставали за катерене.

Холройд се протегна.

— Четох за Кивира — посочи книгата той. — Поразителна история. Чуй това:

„Индианците чикуйе доведоха при генерала роб, когото пленили в далечна земя. Генералът го разпита с помощта на преводачи. Робът му разказа за далечен град на име Кивира. Той бил свещен и там живеели жреците на дъжда, които пазели записи за историята им от началото на времето. В този град имало голямо богатство. Обикновените съдове за маса били от най-чисто злато и каните, блюдата и паниците също били от злато, пречистено, полирано и орнаментирано. Той каза, че презирали всички други метали.“

— Аха — обади се Смитбак и с преувеличен ентусиазъм потри длани. — Това ми харесва: „презирали всички други метали“. Злато. Такава приятна дума, не смятате ли?

— Няма абсолютно никакви данни индианците анасази да са притежавали злато — отбеляза Нора.

— Ами златните паници за вечеря? — рече Смитбак. — Прощавайте, госпожо председател, но това ми звучи съвсем конкретно.

— Тогава се пригответе да се разочаровате — отвърна тя. — Индианците са разказвали на Коронадо само онова, което са знаели, че иска да чуе, за да продължи напред.

— Чуйте нататък — каза Холройд. — „Робът предупреди генерала да не ходи в града. Жреците на Ксочитъл го пазели, каза той. Те призовавали бога на прашния дявол срещу онези, които без разрешение се приближават, и така ги погубвали.“

— П-п-погубвали ли ги? — иронично попита Смитбак. Нора сви рамене.

— Типично за тези стари сведения. Зрънце истина, украсено за драматичен ефект.

Хикс излезе от рубката и жилавото му тяло се очерта на фона на идващата отвътре светлина.

— Сонарът показва плитчина — каза той. — Показва се дъното на каньона. Сигурно след още някой и друг завой ще стигнем края на езерото.

Всички застанаха до предните перила и нетърпеливо се вторачиха в сумрака. От покрива на рубката прожектор освети водата пред тях. Тя отново промени цвета си в мътношоколадов. Шлепът плаваше покрай носещи се по повърхността клони, заобикаляше тъмни завеси от камък, издигащи се високо над тях.

Когато излязоха от поредния завой, сърцето на Нора внезапно се разтуптя. Краят на каньона беше преграден с купища плаващи останки: дънери, клони и гниещи борови иглички. Някои дървесни стволове бяха с диаметър метър и половина, изтръгнати от земята и прекършени от свръхестествена сила. В далечината се различаваше брегът — клиновидна пясъчна ивица при устието на поток, тъмночервен на светлината на залязващото слънце.

Хикс изключи двигателя от скорост и излезе от рубката, като мълчаливо пушеше и се взираше по посока на лъча на прожектора.

— Откъде са се взели всички онези грамадни дървета? — попита Нора. — Не съм виждала дърво, откакто напуснахме Пейдж.

— Наводненията — като дъвчеше лулата си, лаконично отвърна капитанът. — Всичко това е довлечено от планините, понякога от стотици километри разстояние. Когато стигне до езерото, водната стена просто изсипва всичко тук. — Той поклати глава. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Можете ли да минете през него?

— Не. Ще съсипя витлата.

„Мамка му!“

— Колко е дълбоко тук?

— Сонарът показва два и половина метра. Дупките и каналите по дъното достигат четири и половина метра. — Възрастният мъж любопитно я погледна. — Може би сега е моментът да се откажете и да се върнете — измърмори той.

Нора погледна спокойното му лице.

— Защо пък да се връщаме?

Хикс сви рамене.

— Не е моя работа, обаче аз не бих навлязъл в тая пустош и за всички пари на света.

— Благодаря за съвета. Имате спасителен сал, нали?

— Да, надуваем. Не можете да превозите конете с него.

Членовете на експедицията се бяха събрали наоколо и слушаха разговора. Нора чу Блек да мърмори, че още отначало не одобрявал идеята за конете.

— Ще прекараме конете с плуване и после ще превозим багажа със сала — каза тя.

— Я почакай… — започна Суайър.

Нора се обърна към него.

— Трябва ни само кон, който да води, другите ще го последват. Роско, басирам се, че имаш добър плувец.

— Естествено, Метиса, но…

— Добре. Ти ще го водиш, ние ще бутаме останалите след вас. Могат да минат през някоя от пролуките между дънерите.