Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Какво е това? — попита Блек.

— Перно — отвърна готвачът. — Подходящо е за такава жега.

— Не пия — каза Блек.

— Аз пък пия — заяви Смитбак. — Дай го насам.

Нора отново погледна Уилард Хикс, който почука с показалец въображаемия часовник на китката си. Тя кимна и откачи въжетата от кея. Дизеловите двигатели изреваха и шлепът с ужасяващо скърцане започна да се отдалечава от пристана.

Холройд се озърна.

— Ами доктор Годард?

— Повече не можем да висим тук — отвърна Нора.

Обзе я странно облекчение: може би в края на краищата нямаше да й се наложи да се занимава с тази загадъчна дъщеря. Ако искаше, Слоун Годард можеше да ги настигне.

Докато шлепът бавно се завърташе и водата кипеше около кърмата, членовете на експедицията изненадано се спогледаха. Хикс за кратко наду сирената.

— Шегувате се! — извика Блек. — Не можете да тръгнете без нея!

Нора спокойно погледна смаяното му потно лице.

— Мога, естествено — възрази тя.

След три часа „Ландлокд Лора“ се беше отдалечил на осемдесет километра от хаоса на пристанището Уахуип. Широкият нос на шлепа спокойно пореше тюркоазената повърхност на езерото Пауъл, двигателите равномерно бучаха и водата се плискаше в понтоните. Моторниците, джетовете и пъстрите корабчета постепенно изчезнаха. Експедицията бе навлязла в гигантски тайнствен свят от камък и наоколо цареше пълна тишина като в храм. Сега бяха сами в зелената водна шир сред тристаметрови скали и каменни пустини. Слънцето се спускаше ниско над Голямата тераса, Заливчето на неандерталеца оставаше отдясно, а далечният Залив на последния шанс — отляво.

Тридесет минути преди това Луиджи Бонароти беше поднесъл опушен на огън от ябълково дърво пъдпъдък, задушен в коняк, с грейпфрут и повехнали листа маруля. Това забележително постижение, някак си приготвено на паянтовата газова скара, бе сложило край дори на мърморенето на Блек. Бяха вечеряли край алуминиевата маса с по чаша освежително вино от Орвието. След това се пръснаха в летаргичен унес след храната в очакване да слязат на сушата.

Смитбак, който бе похапнал отлично и беше погълнал обезпокоително голямо количество вино, седеше с Блек. Преди вечеря журналистът бе пуснал няколко шеги за лагерното готвене и яхниите от бръмбари, но появата на храната го беше изпълнила почти с благоговение.

— Не бяхте ли автор и на онази книга за убийствата в нюйоркския музей? — питаше Блек.

На лицето на Смитбак грейна доволна усмивка.

— И за оная касапница в метрото преди няколко години?

Журналистът с величествен жест свали въображаемата си шапка.

Блек се почеса по брадичката.

— Не ме разбирайте грешно, според мен е страхотно — каза той. — Само че… е, винаги съм си мислил, че институтът е скромна организация.

— Е, истината е, че аз вече не съм Бил Смитбак, страшилището на таблоидите — отвърна Смитбак. — Сега работя в приличния достопочтен „Ню Йорк Таймс“ и заемам пост, на който доскоро е работил някой си Брайс Хариман. Бедният Брайс! И той е отразявал касапницата в метрото. Адски жалко, че моят шедьовър на разследващата журналистика беше неговата изгубена възможност. — Той се обърна и се ухили на Нора. — Виждате ли, аз съм образец за журналистическа почтеност, срещу който не може да възрази даже толкова задръстена институция като вашата.

Тя едва успя да се сдържи да не се подсмихне. В перченето му нямаше нищо забавно, въпреки че беше поднесено със самоиронични нотки. Нора раздразнително се извърна и за пореден път се удиви на идеята на Годард да включи журналист в експедицията. После погледна Холройд, който седеше на металния под с лакти върху коленете и четеше нещо, което според нея бе истинска книга: оръфан екземпляр с меки корици на „Коронадо и златният град“. Докато го наблюдаваше, той вдигна очи и се усмихна.

Арагон стоеше до перилата, а Роско Суайър пак беше при фургоните, дъвчеше тютюн, прелистваше старо списание и от време на време шепнеше на конете. Бонароти мълчаливо пушеше цигара, прехвърлил крак връз крак, и с отметната назад глава се наслаждаваше на чистия въздух. Нора бе изненадана и благодарна на усилията на готвача в този пръв ден от пътуването. „Вкусната храна сплотява хората“ — помисли си тя и си спомни оживения разговор, приятелските спорове за произхода на ловците Кловис и правилния начин за разкопаване на пещерен обект. Даже Блек се беше отпуснал и бе разказал един особено гнусен виц за проктолог, гигантска секвоя и датиране по пръстените на дърветата. Само Арагон беше мълчал — не точно надменно, по-скоро замислено.