Дъглас Престън - Златото на Кивира

Смитбак скръсти ръце.

— Видяхте ли?

Нора избели очи. Един от принципите в археологията на Югозапада гласеше, че анасазите не са имали метали. Почти не си струваше да спори.

— В гробовете на анасазите из целия Югозапад се откриват пера от папагали, внесени от империята на ацтеките и техните толтекски предшественици — неочаквано се обади Блек. — В ацтекски гробове също е открит тюркоаз от Ню Мексико. И ни е известно, че анасазите са търгували с толтеките и ацтеките — с роби, обсидиан, ахат, сол и керамични съдове.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нора.

— Ами ако се има предвид тази интензивна търговия, не е напълно изключено анасазите да са имали злато.

Тя отвори уста, после пак я затвори, изненадана да чуе такова изказване тъкмо от Блек. Холройд, Суайър и даже Слоун внимателно следяха разговора.

— Ако са имали злато, щяхме да открием поне малко на някой от десетките хиляди обекти, разкопани през последните сто и петдесет години — като се опитваше да прояви търпение, започна Нора. — Но не е намерено дори съвсем малко парченце. Въпросът е, ако анасазите са имали злато, къде е то?

— Може би е тук — тихо отвърна Смитбак.

Тя го зяпна. После се засмя.

— Направи си студен компрес, за да охладиш трескавото си въображение, Бил. Днес видях десетки стаи, пълни с невероятни неща, но никъде нямаше злато. Ако открием злато в Кивира, ще изям тая твоя смешна шапка. Съгласен ли си? А сега да слезем долу и да видим какви чудеса ни е сготвил Бонароти за вечеря.

Нора тревожно се взираше във фигурата, която се спускаше по скалната стена на сто и двадесет метра над нея — пъстро петно на фона на пясъчника. До нея Блек и Холройд неподвижно се бяха вторачили нагоре. Наблизо стоеше Смитбак с бележник в ръка, сякаш чакаше да се случи някакво нещастие. Разнесе се остър звън, когато Слоун заби клин в червената скала. Тя нагласи следващата част от въжената стълба и ловко се плъзна още три метра надолу.

За да можеше да работи комуникационната техника, трябваше да я монтират върху скалите високо над Кивира. Два часа по-рано Нора и Слоун бяха определили най-подходящото място от гледна точка на лекота на изкачване и най-малка височина. Оказа се точно зад отсрещния край на града срещу входа на тесния каньон, през който бяха влезли.

Макар че това наистина бе най-лесното място за изкачване, пак си беше страшничко. Нора бе плъзнала поглед нагоре по стената чак до издадената скална козирка. Ала Слоун само се беше засмяла. След час, докато другите нервно бяха чакали долу, тя им бе дала знак, че е готова да изтегли радиотехниката.

И сега се спускаше обратно към перваза, върху който беше построена Кивира, като пътьом поставяше стълбата. След още десет минути тя грациозно скочи на земята под аплодисментите на групата.

— Беше фантастично — похвали я Нора.

Слоун сви рамене и се усмихна, очевидно доволна.

— Още три метра, и щеше да свърши стълбата. Всички ли са готови?

Холройд вдигна очи и мъчително преглътна.

— Предполагам.

— Аз имам важна работа — отвърна Блек. — Може ли някой пак да ми припомни защо трябва да си рискувам живота и крайниците в тая катераческа експедицийка?

— Нищо не рискуваш — засмя се с гърления си контраалт Слоун. — Стълбата, която поставих, ще издържи и на бомбардировка.

— А за твое нещастие си участвал в много разкопки и можеш да боравиш с радиотехника — каза Нора. — Холройд има нужда от помощник.

— Да, но защо аз? — измърмори Блек. — Защо не Арагон? Той има повече теренен опит от всички нас, взети заедно.

— И е с двайсет години по-възрастен — отвърна Нора. — Ти си много по-подходящ за такова физическо натоварване.

Ласкателството очевидно постигна целта си: Блек се изпъчи и строго погледна нагоре.

— Тогава да тръгваме. — Слоун се обърна към Смитбак. — Идваш ли?

Журналистът замислено се вторачи в скалата.

— По-добре да не идвам — рече той. — Някой трябва да остане, за да лови падащите.

Слоун повдигна вежди.

— Добре. Аарън, защо не тръгнеш пръв? Аз ще съм втора, Питър — трети, а Нора последна.

Нора забеляза, че Слоун подрежда равномерно неопитните с по-опитни катерачи.

— Защо аз трябва да съм пръв? — попита Блек.

— Повярвай ми, по-лесно е, когато пред теб няма никой. Така няма вероятност да те изритат в лицето.

Блек не изглеждаше убеден, но се хвана за началото на въжената стълба и започна да се катери.

— Все едно се качваш по стълбата до Кивира, само че е по-дълго — каза Слоун. — Притискай тяло към скалата и си дръж краката разкрачени. Почивай на всяка издатина. Най-дълга е последната отсечка, може би шейсетина метра.