Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Да — каза Слоун и върна микрофона. На Нора й се стори, че долавя мимолетно раздразнение, дори гняв в гласа й.

— Затова всичко, каквото правите, трябва да е образцово. Това се отнася за всички останали. И за Нора.

— Разбираме — рече Нора.

— Най-голямото откритие след Чако — повтори Годард.

Последва продължително пращене, нарушавано от електронно писукане и съскане.

— Там ли сте? — накрая попита археоложката.

— Май да — засмя се Годард, — но трябва да призная, че ми се ще да се ощипя, за да се уверя. Нора, нямам думи да ви изкажа поздравленията си. Това се отнася и за баща ви.

— Благодаря ви, доктор Годард. Благодаря и за доверието ви към мен.

— Ще очакваме да ни потърсите утре сутрин по същото време. Сигурно дотогава ще можете да ни дадете по-конкретни сведения за града.

— Да. Дочуване, доктор Годард.

Тя подаде микрофона обратно на Холройд, който изключи предавателя и започна да покрива електрониката с леко платнище. Нора се обърна и видя, че Слоун си събира катераческото снаряжение с мрачно изражение.

— Всичко наред ли е? — попита Нора.

Слоун преметна едно навито въже през рамото си.

— Добре съм. Просто той никога не вярва, че мога да върша нещата както трябва. Даже от хиляда и двеста километра пак си мисли, че може да се справи по-добре.

Тя понечи да се отдалечи, ала Нора я хвана за ръката.

— Не бъди прекалено сурова към него. Предупрежденията му бяха колкото за теб, толкова и за мен. Той ти вярва, Слоун. Аз също.

Слоун я погледна, после на навъсеното й лице бавно плъзна ленивата й усмивка.

— Благодаря, Нора — каза тя.

Скип спря на върха на възвишението. Внезапно вдигналият се облак прах обгърна стария автомобил и се издигна към горещото следобедно небе. Беше зноен юнски ден, какъвто се случваше само преди началото на летните дъждове. Над планината Хемес едно-единствено облаче се бореше с въздушните течения.

За миг си каза, че ще е Най-добре просто да обърне и да се върне в града. Предишната нощ се беше събудил подгизнал от пот. Търбър все още го нямаше и Скип продължаваше смътно да се чувства гузен заради изчезването му. За да изкупи вината си, той бе решил да прибере Теди Беър, кучето на Тереса, при себе си. В края на краищата бяха я убили в тяхната къща. И кой по-добре щеше да се грижи за нейното куче от някогашната й съседка и приятелка Нора?

Ала онова, което снощи му се беше сторило толкова добра идея, сега изобщо не му изглеждаше разумно. Мартинес ясно му бе дал да разбере, че следствието продължава и той не бива да се приближава до къщата. Е, Скип не отиваше в къщата: отиваше в ранчото на Тереса, И все пак знаеше, че може да си навлече много неприятности само с идването си тук.

Той превключи на скорост, отпусна амбриажа и се спусна надолу по склона. Подмина старото им ранчо и продължи нагоре към дома на Тереса. Ниската продълговата сграда бе тъмна и тиха, добитъкът беше отведен. „Постъпвам глупаво“ — помисли си Скип. Онзи, който бе взел добитъка, сигурно бе взел и Теди Беър. И въпреки това беше изминал делия този път.

Остави двигателя да работи и без да затваря вратата, заобиколи отпред и извика. Не се разнесе ответен лай.

Залепена на безброй места с черен изолирбанд, старата мрежа на входната врата беше затворена. Автоматично се пресегна да почука, после спря.

— Теди Беър! — извика Скип и се обърна.

Тишина.

Неволно се зазяпа към „Лае Кабриляс“. Може би кучето се беше заскитало към тяхната някогашна къща. Погледна към старата пътека, плъзна длан надолу и за миг стисна ръкохватката на бащиния си ругер. Той бе голям, неудобен и стреляше като топ, но спираше всичко, което улучеше. Беше стрелял с него само веднъж и за малко не си бе счупил китките, а ушите му после пищяха цели два дни. Успокоен, младежът продължи надолу по пътеката и заобиколи зад къщата.

— Ей, Теди, дърта мастия такава! — по-тихо подвикна той.

Качи се на верандата и влезе вътре. Кухнята представляваше хаос от останки, подът беше изкъртен, от стените го зяпаха дупки като назъбени очни кухини. В отсрещния край видя жълта лента за ограждане на местопрестъпление, забраняваща достъпа в дневната. Няколко редички ситни, възлилаво-черни отпечатъци от лапи излизаха от дневната към вратата на кухнята. Скип ги прескочи и предпазливо пристъпи напред.

Първо усети миризмата, почти незабавно последвана от силното бръмчене на мухи. Той инстинктивно се отдръпна назад и усети, че му призлява. После дълбоко си пое дъх, внимателно се приближи до лентата и надникна в дневната.