Дъглас Престън - Златото на Кивира

Беюдзин отново замълча. Той обърна главата на коня си и групата продължи бавното пътуване по каньона. Конете на всеки завой прегазваха потока. Веднъж изненадаха елен, който избяга от тях, като вдигаше кристални пръски вода, искрящи в нажежения от слънцето въздух.

— Онези двама братя отхвърляха всякакви връзки със света на белите. Но отхвърляха и добрите традиции на народа. Виждаха съдбата си в злия град. Като използваха разказваните шепнешком предания на нашия народ, накрая те откриха най-голямата тайна — скритата кива — и влязоха в нея. Щяха да влязат вътре само веднъж — не заради нейните съкровища, естествено, а заради запасите от трупен прах. Това щеше да е тяхното оръжие за всяване на страх. После внимателно щяха да запечатат кивата. — Индианецът поклати глава. — Те искаха на всяка цена да запазят тайните й, тайните на целия град. Във всичко останало, освен по име, те вече се бяха превърнали в магьосници. И преобразяването завърши с убийството на брат им. Според нашите вярвания последното изискване, за да станеш кожоносец, е да убиеш някого, когото обичаш.

— Смяташ ли, че наистина са притежавали свръхестествени способности? — попита Скип.

Беюдзин се усмихна.

— Долавям съмнение в гласа ти. Вярно е, че забранените корени, които дъвчеха, им даваха огромна сила и бързина, способност да не усещат болка. Знам също, че според белите хора магьосничеството е суеверие. — Той погледна младежа. — Но аз съм виждал магьосници и в обществото на белите.

Те носят костюми вместо вълчи кожи. И куфарчета вместо трупен прах. Като малък дойдоха и ме заведоха в интернат, където ме биеха, когато говорех на родния си език. По-късно ги виждах да идват сред нашия народ с договори за добив на въглища и петрол.

Когато завиха зад следващата скала, видяха тополова горичка. Беюдзин спря и даде знак на всички да слязат. Освободени, конете се отдалечиха, за да пасат в тучния килим от трева покрай потока. Теди Беър скочи върху една скала и се протегна. Приличаше на лъв, който бди над семейството си. Скип се приближи до Нора и я прегърна.

— Как си? — попита той.

— Добре, а ти?

Брат й се огледа наоколо и пое дълбоко дъх.

— Малко съм нервен. Обаче всъщност съм добре. Честно казано, не си спомням да съм се чувствал по-добре.

— Ще ти бъда благодарен, ако си дръпнеш лапите от гаджето ми — каза приближилият се Смитбак.

Тримата видяха, че Беюдзин отвързва знахарския си вързоп от седлото. Индианецът набързо огледа съдържанието му и кимна с глава към тясна пътека, която водеше нагоре по склона към обла скала. Нора видя скалния навес, под който беше лежал скелетът на баща им.

— Какво прекрасно място! — промълви Скип.

Беюдзин ги поведе по пътеката и по ниската скална гърбица на върха. Нора спря, внезапно обзета от нежелание да погледне в малката пещера. Тя се обърна и отправи очи към каньона. След дъждовете там бе поникнал пъстър килим от цветя. В резултат на дълги обсъждания двете деца на Падрейк Кели бяха решили да оставят тялото в сегашния му гроб, сред червения пясъчник, който толкова много беше обичал, над един от най-красивите и усамотени каньони на Ескаланте. Никой друг гроб нямаше да му осигури такова достойнство, такъв покой.

Нора отново усети ръката на Скип на рамото си и най-после се обърна към пещерата.

На слабата светлина различи напуканата и избеляла от години кожа на седлото и самара на баща й, внимателно поставени до задната стена на скалната ниша. До тях беше тюркоазеният черен, красив и смътно зловещ, дори тук, даден от злата атмосфера на Кивата на дъжда. Под тънък пласт пясък лежаха бащините й кости. На отделни места вятърът бе отвял пясъка и беше разкрил изтлял плат, мътнобяла кост, облия череп — Нора разбра, че е умрял, гледайки към долината под възвишението.

Всички мълчаха. Накрая Нора бавно бръкна в джоба си. Пръстите й стиснаха малък бележник: дневника на баща й, който Беюдзин бе взел от магьосника, когото бе застреляла. Тя го разтвори и извади избелял плик, пъхнат между страниците. Писмото, с което бе започнало всичко това.

Беше адресирано до майка й и написано точно преди той да влезе в града. Ала последните думи в дневника на Падрейк Кели, отправени към децата му, бяха написани след откриването на руините в същата тази скална ниша, където бе умрял. И сега в присъствието на баща си и брат си Нора се приготви да прочете сетните му думи.

Тя пристъпи напред и спря до самия гроб. Кръстът все още беше там — два кедрови клона, завързани с ремък от сурова кожа. Усети ръката на Смитбак, която стисна дланта й, и признателно отвърна на жеста. След ужаса на последните дни в Кивира, въпреки болестта и силните болки, присъствието му я бе успокоявало. Той я беше придружил до паметната плоча на Питър Холройд в Лос Анджелис, където Нора положи оръфаната му „Издръжливост“ до камъка, поставен вместо гроб: така и не откриха тялото му. Смитбак се беше върнал заедно с нея за заупокойната служба на Енрике Арагон при езерото Пауъл и двамата излязоха с лодка до мястото, където на триста метра дълбочина лежеше любимият Музикален храм на антрополога.