Дъглас Престън - Златото на Кивира

Внезапно Беюдзин с мълниеносна бързина блъсна разтворената торбичка към съществото.

От нея изригна гъст облак прах, обгърна маската на кожоносеца и поръси окървавения кожух на дълги сиви ивици. Съществото изрева от изненада и ярост, завъртя се, свирепо задърпа маската си и изгуби равновесие. Старецът с котешка пъргавина скочи от надвисналата скала обратно на пътеката. Кожоносецът отчаяно зарита и за миг се олюля над ръба на бездната. После с бесен вой полетя надолу. Нора проследи с поглед падането му в лилавите сенки: сплъстената козина диво се развяваше, крайниците му се мъчеха да се хванат за въздуха, маската се откъсна и смразяващият кръвта вик се сля с рева на пороя. После изведнъж всичко свърши.

Последва миг на тишина и застиналост. Беюдзин погледна Нора и Смитбак и мрачно кимна.

Нора с мъка помогна на Смитбак да продължи нагоре по пътеката към стареца, който стоеше на завоя и се взираше в бездната.

— Съжалявам, че ви уплаших така, но понякога единствената защита е да се престорим на мошеника койот — тихо рече той.

Без да вдига глава, индианецът се пресегна и пое ръката на Нора в своята. Дланта му бе студена, лека и суха като листо.

— И толкова много смърт — промълви той. — Толкова много смърт. Но поне злото се самоунищожи.

После я погледна и Нора видя в очите му доброта и съчувствие, както и безмерна тъга.

За миг настана тишина. След това Беюдзин отново проговори.

— Когато си готова — с тих ясен глас каза той, — ще те заведа при баща ти.

Четиримата конници спокойно яздеха по каньона, известен като Дерето на бога на дъжда. Водеше ги Джон Беюдзин, яхнал великолепен жълто-сив кон. Следваха го Нора Кели и брат й Скип. Край тях тичаше огромният Теди Беър, чийто гръб почти достигаше коремите на конете, докато лъкатушеше между краката им. Най-отзад беше Бил Смитбак. Рошавата му коса бе скрита под велурена каубойска шапка. Лечението с антибиотици, на което бяха подложени с Нора, беше завършило преди две седмици, но под периферията на шапката се виждаше, че кожата на журналиста все още се опитва да си възвърне естествения цвят.

Късното августовско небе бе осеяно с бели облачета, които се носеха по яркотюркоазен океан. Наоколо пърхаха мушитрънчета и изпълваха малкия каньон със звънливите си крясъци. По меко пясъчно корито весело течеше поток, скрит в сянката на благоуханни канадски тополи. На почти всеки завой на каньона имаше малки пещери със селища на анасазите: не повече от две-три помещения, прелестни в скромното си съвършенство.

Нора оставяше коня сам да избира хода си и не мислеше за нищо друго, освен за прежурящото слънце, за ромона на водата и за поклащането си на седлото. От време на време се усмихваше под нос, чувайки Смитбак да ругае едрия си жребец, който често спираше да попасе детелина или да отхапе някой магарешки бодил, без да обръща внимание на ужасните заплахи и проклятия на ездача си. Човекът просто нямаше дарба за контакт с конете.

Имаше страхотен късмет, че Смитбак е с нея. Имаше страхотен късмет, че самата тя се спаси. Мислите й за кратко се върнаха към битката в пустинята преди месец. Ако Скип и Ърнест Годард не ги бяха пресрещнали по средата на пътя с нови коне и ако при езерото не ги бяха чакали моторница и хеликоптери, сигурно щяха да умрат от инфекцията с гъбичките. И все пак в един момент й се бе сторило, че е по-лесно да умре, отколкото да разкаже на Годард за случилото се: за тяхното невероятно откритие, превърнало се в ужасна лична трагедия за него.

И сега, на петдесетина километра северозападно от руините на Кивира, районът изглеждаше съвсем различен: дружелюбен, зелен, с много вода. Джон Беюдзин беше прекъснал дългия си разказ — често бе спирал по време на ездата, за да имат време да го възприемат.

Докато мълчаливо яздеха, Нора остави мислите си да се насочат от Годард към собствения й баща и онова, което беше успяла да научи за последното му пътуване по този каньон. Не взел почти нищо от Кивира. Тъй като не бе иманяр, грижливо запълнил сондажите си, от чиято прецизност би останал доволен дори Арагон. Ала тъкмо поради това се изложил на смъртоносна концентрация на отровния прах и се разболял. Докато яздел на север с надеждата да намери помощ, болестта му се развила до такава степен, че вече не бил в състояние да седи на седлото. Нора се чудеше как се е чувствал. Дали е бил уплашен? Примирен? Като малка го беше чувала да казва, че иска да умре на седлото. И се случило точно така. Почти — накрая вече не можел да язди. Тогава освободил конете си и зачакал да умре.