Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Аз ще вървя пръв — прошепна индианецът. — После Бил и накрая ти.

Той изпитателно я погледна за миг. След това се обърна и започна да се изкачва, като накланяше тежестта си към стената на каньона и се движеше с изненадваща за толкова възрастен човек пъргавина. Смитбак се хвана за един камък и с усилие се изправи. Нора го последва.

Бавно и мъчително поеха нагоре по опасната пътека, като внимателно избягваха хлъзгавия мъх по скалния перваз. Ревът на водопада отекваше отдолу, силно вибриране раздвижваше въздуха. Нора виждаше, че Смитбак едва се държи на крака. Всяка стъпка изискваше огромни усилия.

След няколко ужасни минути излязоха от микросредата на водопада. Каньонът се стесняваше и тъмнината още повече затрудняваше напредването им. Нора видя, че по-нагоре пътеката прави остър завой и изчезва. На завоя имаше нисък скален парапет, издаден над ревящата бездна.

— Как си? — попита Смитбак тя.

Журналистът не отговори веднага. После се закашля и вдигна палци нагоре.

Изведнъж Беюдзин се закова на място и предупредително вдигна ръка.

— Какво има? — попита Нора и сърцето й отново бясно се разтуптя от страх.

И тогава освежителният ветрец донесе до ноздрите й сладникавия аромат на грамофончета. Тя безмълвно погледна индианеца.

— Какво има? — попита Смитбак.

— Следи ни по пътеката — каза Беюдзин. Годините внезапно проличаха на набръчканото му изпито лице. Той мълчаливо се обърна и продължи изкачването.

Последваха го колкото можеха по-бързо. Нора прехапваше устни, за да изтърпи болката в ранения си крак.

— По-бързо — рече старецът.

— Той не може повече… — започна Нора, но рязко млъкна.

Пред тях на острия завой на пътеката се беше появила фигура: черно петно на мътно сияещата скална повърхност. Гъстата козина вдигаше пара, космите по долния и край бяха покрити с кръв. Съществото се затътри към тях и отново спря. Вцепенена от страх и ужас, Нора чуваше неравномерното му дишане през отвора на подгизналата от кръв маска. Стори й се, че в сумрака различава червени очи, блестящи от гняв, болка и злоба.

Беюдзин неочаквано закрачи напред. Когато стигна надвисналата скала преди завоя, той предпазливо стъпи върху нея. Кожоносецът неподвижно го наблюдаваше. Старецът бръкна в пазвата си, извади знахарското си вързопче, разтвори го и пъхна ръката си вътре. Без да откъсва очи от чудовището, той тихо запя и поръси тесния перваз помежду им със счукана царевица и цветен прашец.

Пред ужасения поглед на Нора кожоносецът пристъпи напред към тясната ивица прашец. Индианецът изрече една-единствена дума:

— Кишлинчи.

Съществото спря и се заслуша. Беюдзин тъжно поклати глава.

— Стига, моля те — каза той. — Нека сложим край.

Кожоносецът продължаваше да чака. Старецът протегна пред себе си орлово перо.

— Мислиш си, че злото те прави силен. Всъщност злото е липса на сила. Сега те моля да бъдеш силен и да сложиш край на всичко това. Няма друг начин да спасиш живота си, защото накрая злото винаги се самоунищожава.

Кожоносецът с гневно ръмжене извади обсидианов нож, отново пристъпи напред, прекрачи линията от прашец и вдигна ножа на една ръка разстояние от сърцето на Беюдзин.

— Ако не се върнеш с мен, моля те да останеш на това място — с бърз, треперещ глас каза старецът. — Ако избереш злото, остани с него. Вземи града, щом трябва. — Той кимна по посока на Нора. — Вземи тези чужденци, щом нищо друго не може да утоли жаждата ти за кръв. Но остави народа, остави селото на мира.

— Какво говориш? — изненадан и разгневен извика Смитбак.

Ала не го чуха нито кожоносецът, нито Беюдзин. Старецът бръкна под дрехата си и извади втора торбичка: много по-стара и изтъркана, обшита със сребро и тюркоаз. Обзета от гняв и страх, Нора премести смаяния си поглед от него към знахарската торбичка и обратно. Чувстваше се предадена. Тя скришом постави ръка върху лакътя на Смитбак и бавно го забута надолу по пътеката.

— Знаеш какво е това — продължи индианецът. — В тази торбичка е миражният камък на отците. Най-ценната вещ на народа нанкоуип. Някога и ти го почиташе. Предлагам ти го като залог за своето обещание. Остани тук, престани да измъчваш селото ни.

Той бавно и почтително разтвори торбичката и я протегна напред с треперещи ръце — Нора нямаше представа дали от страх или от възрастта.

Кожоносецът се колебаеше.

— Вземи го — прошепна Беюдзин.

Косматата фигура се приближи, пресегна се към торбичката и се наведе.