Дъглас Престън - Златото на Кивира

От него нямаше и следа.

Резкият пристъп на страх отново изостри сетивата й. Огледа се по-внимателно. В пясъка на два метра от Слоун имаше голяма вдлъбнатина, покрита с петна кръв. Наблизо лежеше сребърна раковина. Но тялото на кожоносеца го нямаше. Инстинктивно отстъпи назад, вдигна ръка към устата си и продължи да се озърта. Но в подножието на скалите нямаше нищо друго.

Нора се обърна и се затича към лагера, към медицинската палатка. На всяка крачка я пронизваше болка в ранения прасец. Беше по-лошо, отколкото се бе опасявала: вътре всичко беше раздрано на ивици, багажът и провизиите бяха разхвърляни, спалният чувал бе на парчета. Навсякъде имаше пръски кръв. Но нямаше тяло.

Разридана, археоложката излезе навън и се изправи на искрящата лунна светлина.

— Проклет да си! — извика тя и бавно се обърна в мрака. — Проклет да си!

И усети тънка, но невероятно силна ръка, която се плъзна по раменете й и затисна устата й. За миг Нора отчаяно се опита да се съпротивлява. После се отпусна, неспособна повече да се бори.

— Шшт — прошепна тих, нежен глас в ухото й.

Ръката се отпусна и тя се обърна, ококорена от удивление. Беше Джон Беюдзин.

— Ти! — ахна Нора.

Плитките на стареца бяха като посребрени на лунната светлина. Той притисна показалец към устните й.

— Скрих приятеля ти в отсрещния край на долината.

— Приятеля ми ли? — без да разбира, повтори Нора.

— Журналиста. Смитбак.

— Бил Смитбак? Жив ли е?

Беюдзин кимна с глава.

Обзеха я облекчение и неочаквана радост и тя с нова сила стисна ръцете на индианеца.

— Виж, липсва още един човек. Роско Суайър, нашият каубой…

Нещо в изражението му я накара да замълчи.

— Човекът, който се грижеше за конете ви — каза той. — Мъртъв е.

— Мъртъв ли? О, не, не, не и Роско!… — Нора се извърна. Не можеше да го понесе.

— Намерих тялото му до реката. Кожоносците са го пипнали. Сега трябва да вървим.

Той се освободи и понечи да се обърне, като й даде знак да го последва. Нора постави длан върху ръката му.

— Убих единия в града — каза тя и си наложи да преглътне горчивите сълзи. — Но има още един. Ранен е, още е жив. Някъде в долината.

Беюдзин кимна.

— Знам — простичко отвърна той. — Тъкмо затова трябва веднага да тръгнем.

— Но как?

— Знам таен път. Онзи, по който влизат в долината самите кожоносци. Изключително труден е. Вие двамата трябва да напуснете това място.

Индианецът бързо и безшумно закрачи в сенките, излезе от лагера и се запъти обратно към надвисналата скала. Под прикритието на мрака в подножието на скалите двамата заобиколиха свлачището до отсрещния край на долината, където придошлата река навлизаше във втория тесен каньон и изчезваше с ужасяващ водопад. Там ревът на водата беше много по-силен и входът на каньона бе обгърнат в обичайната мъгла. Без да спре, Беюдзин мина през завесата от водни пръски и изчезна. Нора се поколеба само за миг и го последва.

Озова се на малък полегат скален перваз. Изсечената в скалата пътека започваше точно зад завесата и се спускаше на няколко метра над ревящия водопад. Отразената лунна светлина беше слаба и археоложката предпазливо прекоси хлъзгавата, обрасла с мъх скала. Знаеше, че ако направи дори само една грешна стъпка, ще падне във въртопа, където я очакваше сигурна смърт.

Скоро пътеката се изравни. Падащата отвисоко вода вдигаше студена мъгла и обгръщаше Нора като с наметало. Постоянната влага бе образувала странна микросреда от мъхове, висящи цветя и гъста зеленина. Беюдзин разтвори с ръце увисналата завеса от буйни папрати и в сумрака зад нея Нора едва различи очертанията на Смитбак, седнал, обгърнал краката си с ръце.

— Бил! — извика тя, докато журналистът удивено се изправяше. На лицето му грейна радостна усмивка.

— Боже мой! — ахна Смитбак. — Нора! Мислех, че си мъртва. — Той немощно я прегърна, целуна я веднъж, после пак.

— Как си? — попита го Нора и докосна отвратителната цицина на слепоочието му.

— Трябва да благодаря на Слоун. Сънят направи с мен чудеса. — Но слабият му глас и последвалата накъсана кашлица опровергаха думите му. — Къде е тя? Къде са другите?

— Трябва да вървим — настойчиво каза Беюдзин.

Той посочи напред и Нора проследи ръката му. Различи тясна пътека, която водеше нагоре по стената на каньона, минаваше през цепнатини и скални кули, провираше се през пукнатини. На бледата лунна светлина изглеждаше ужасяващо: призрачна пътека, предназначена за привидения, не за хора.