Дъглас Престън - Златото на Кивира

Археоложката разтърси глава, за да прогони паниката и да проясни мислите си. Облаците отново бяха скрили луната. Чуваше се само глухият рев на реката. Смълчана, Кивира наблюдаваше изпод булото на мрака.

Тя прекоси най-задните покриви. От скритите кътчета на града с пърхане излитаха прилепи и се отправяха към долината. Освен няколко главни сгради, които минаваха от единия до другия край на града, повечето се състояха само от едно помещение. Помисли си дали да не се скрие в някое от тях, но бързо се отказа. Бе само въпрос на време да я открият. Трябваше да продължи да се движи, да чака възможност да се спусне в долината.

Мина покрай редица отворени входове, спря до ъгъла на сградата и се заслуша.

В мрака внезапно се разнесоха стъпки. Нора диво се заоглежда наоколо, ала ревът на реката отекваше под купола на пещерата и не можеше да определи откъде бе дошъл звукът. Дали кожоносецът я беше проследил до зърнохранилищата и се промъкваше по петите й? Или лежеше в засада някъде на площада и търпеливо чакаше тя да се насочи към въжената стълба?

Отново се разнесе шум, този път не толкова тих. Стори й се, че идва отдолу. Нора залегна по корем, запълзя до ръба на покрива и предпазливо надзърна в мрака. Нищо.

Когато се изправи, по-ясно усети аромата на цветя: остър, отвратително сладникав. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Тя отстъпи назад от парапета и в този миг чу изтрополяване на стълб в стената. Нора бързо се вмъкна в най-близкото помещение.

Задъхана, тя се притисна към стената. Каквото и да направеше, където и да идеше, щеше да бъде в неизгодно положение. Кожоносецът беше по-бърз от нея и далеч по-силен. Чувстваше се като у дома си в мрака. Сърцето й се сви, когато осъзна, че съществото никога няма да й позволи да избяга от долината.

Имаше само една възможност, макар и нищожна. Някак си трябваше да сведе до минимум опасността. А за тази цел трябваше да намери оръжие.

В стаята бе тихо и студено. Нора бързо огледа наоколо. В единия ъгъл имаше купчина маски на бога на войната — тъмночервените им устни бяха свити и ухилени на слабата лунна светлина. Тя се вмъкна през следващия вход в друго помещение още по-тъмно, като опипваше стените и оставяше паметта й да я води.

Предпазливо влезе в третата стая. През пролука в покрива проникваше сноп бледа светлина и осветяваше наръч закалени с огън дървени копия с остри като бръснач обсидианови върхове, Нора вдигна няколко, избра двете най-дълги и излезе в тясна галерия.

Отново заопипва стената и предпазливо се насочи към следващата стая. Споменът й за местонахождението на копията се бе оказал горе-долу точен. Спомни си също, че тази група помещения има входове отпред и отзад. Но в Кивира имаше неколкостотин стаи и не можеше да е сигурна.

Нора намери входа и се вмъкна в следващата стая. От отсрещната врата проникваше сивкава светлина. Тя с облекчение разбра, че е близо до предната част на сградата. Колкото можеше по-бързо се придвижи до най-тъмния ъгъл, зачака и се заслуша.

Кожоносецът вече трябваше да я е проследил в помещенията. Опря копието на рамото си. Стори й се жалко в потния й юмрук. Навярно беше върховна глупост да си мисли, че може да се спаси. Ала единствената друга възможност бе да не прави нищо, ужасено да чака неизбежния край. А знаеше, че макар да са дяволски бързи и силни, кожоносците също са смъртни.

В съседното помещение се разнесоха стъпки и тя се напрегна. Тук ревът на реката беше приглушен и археоложката наостри слух. Отново се разнесе шум. Миризмата на цветя нахлу в ноздрите й. Нора си наложи да запази самообладание и вдигна копието. Неясна черна сянка сякаш изпълни вратата. С неволен вик тя замахна и с всички сили запрати пиката. После мигновено отскочи и се втурна в последната стая от сградата. Не последва вик, но й се стори, че чува дълбокия глух звук от потъване на острие в плът.

Нора изскочи на плоския покрив пред постройката. Без Да смее да спре, за да си поеме дъх, тя диво се заоглежда.

Зад нея се разнесе внезапно дращене и върху гърба й се стовари огромна тежест, която я повали на земята. Нададе вик от болка и изненада и се опита да се освободи. Към лицето й се притисна гъста козина, пропита с пот и отвратителната воня на смачкани цветя. Вдигна поглед и видя маскираната глава да се навежда към нея. Копието стърчеше от едното рамо на съществото и бясно се клатеше. Протегна се ръка, стиснала обсидианов нож.

Нора с огромно усилие се претърколи настрани и усети пронизваща болка от ножа, който бе закачил прасеца й. Без да спира, тя презглава се изтърколи от покрива. Приземи се върху купчина пясък, изправи се и се втурна към първия етаж. Кракът й пулсираше и тя усети кръвта, която се стичаше по глезена й.