Дъглас Престън - Златото на Кивира

Там, високо над руините на Кивира, бе студено и духаше слаб вятър. Куполът на пещерата беше само на няколко метра над тях — неравна, напукана повърхност. Емоционално и физически изтощена, Нора стоеше неподвижно. Нямаше парапет. Далеч под тях се простираше градът. Луната се опитваше да се покаже иззад грозните, бързо движещи се дъждовни облаци, дъждът безспирно продължаваше да шепне. Слабата светлина, бледа и пресеклива, придаваше на помещенията, кулите и площадите призрачен вид. Влажен въздух галеше кожата й, развяваше косите й. Тя чу пърхане на криле, тих вятър в долината. Някъде там лежеше трупът на Смитбак.

Нора рязко се обърна към Слоун, която бе застанала на колене до отвора и с насочен револвер напрегнато се взираше надолу. Нора се приближи и двете мълчаливо зачакаха. Ала от мрачната шахта не се чуваше нито звук.

Накрая Слоун се изправи и се отдръпна назад.

— Свърши се — каза тя.

Все още загледана в мрачната бездна, Нора разсеяно кимна с глава. Мислите й препускаха.

В продължение на няколко минути останаха неподвижни, изтощени от яростната гонитба. Накрая Слоун пъхна пистолета в пояса си.

— А сега какво? — дрезгаво попита тя.

Нора я погледна — бавно и неразбиращо.

— Току-що ти спасих живота — продължи Слоун. — Това нищо ли не компенсира?

Нора нямаше сили да й отговори.

— Вярно е — каза Слоун. — Видях буреносния облак. Видя го и Блек. Обаче не съм те излъгала за метеорологичната прогноза. Ти не ми даде друг избор. — В бадемовите очи проблесна гняв. — Искаше да зарежеш всичко, да запазиш славата само за себе си… — Внезапна раздираща кашлица прекъсна изречението. Нора видя, че Слоун се опитва да овладее гласа си.

— Не се гордея с това, което извърших — продължи тя. — Но трябваше да го сторя. Хора са умирали и за далеч по-незначителни каузи. Ти си истинската виновница за всичко това: искаше да си тръгнеш, беше готова да лишиш света от най-великолепната керамика, създавана от човек.

— Керамика? — повтори Нора.

— Да. Кивата на слънцето беше… е пълна със слюдеста керамика черно върху жълто. Това е първоизточникът, Нора. Ти не го знаеше. Дори не го подозираше. Но аз го знаех.

— Знаех, че в кивата няма злато.

— Естествено, че няма. Никой от нас не го вярваше. Но всички онези древни сведения не бяха пълна измишльотина — не съвсем. Просто грешка на превода.

Слоун се наведе напред.

— Известна ти е стойността на слюдестата керамика черно върху жълто. Никога не са откривани цели съдове. Тъкмо затова всички са тук, Нора. Те са истинското съкровище на анасазите. И това не са обикновени съдове. Видях ги. Мотивите са уникални — те разказват във формата на пиктограми цялата история на анасазите. Тъкмо затова са произвеждани и съхранявани тук и никъде другаде: знанието е власт. Те крият отговорите на всички големи загадки на археологията на Югозапада.

Тези думи накараха Нора да се вцепени за миг. Ужасът и опасността бяха забравени при мисълта за мащабите на такова откритие. „Ако е вярно, в сравнение с това всички други открития са като…“

И тогава Слоун се закашля и вдигна длан пред устата си. Изкачването очевидно бе изчерпало цялата й енергия: изглеждаше бледа, дишаше ускорено. Нора мигновено се върна в настоящето. „Разболява се“ — помисли си тя.

— Слоун, цялата задна част на града, особено Кивата на слънцето, е пълна с отровен прах — каза Нора.

Слоун се намръщи, сякаш се съмняваше дали е чула правилно.

— Прах ли?

— Да. От това е умрял Холройд. Кожоносците го използват под името трупен прах.

Другата жена нетърпеливо поклати глава.

— Какво, опитваш се да отвлечеш вниманието ми с глупости ли? Не променяй темата. Говоря за най-великото откритие на века.

Тя замълча за миг. После пак започна.

— Знаеш ли, може да запазим тази сгрешена метеорологична прогноза само между нас двете. Да забравим за случилото се с Арагон, да забравим за бурята. Тази находка е по-важна от всичко останало. — Слоун се извърна. — Ти не можеш да разбереш какво означава за мен — какво би означавало за мен — да съм единствената откривателка. Името ми да остане в историята наред с Картър и Уедърил. Ако не бях аз, щяхме да напуснем това място, керамиката нямаше да бъде открита и щеше да бъде ограбена от…

— Слоун, кожоносците не търсеха керамиката — прекъсна я Нора. — Те се опитваха да не ни допуснат до нея.

Ала Слоун вдигна ръка.

— Изслушай ме, Нора. Двете можем да поднесем този велик дар на света. — Тя с усилие си пое дъх. — Щом аз съм готова да споделя откритието си с теб, и ти можеш да забравиш случилото се днес.