Дъглас Престън - Златото на Кивира

И тогава лъчът освети нещо в пясъка до другия край на палатката. Кърваво петно. И до него — кървава стъпка във влажната пръст.

Слоун внимателно я разгледа. Не беше на Нора, нито на което и да било друго човешко същество. Приличаше на отпечатък от предна лапа на животно.

Тя се отдръпна назад и се озърна. И видя Нора, която тичаше към лагера. Когато луната за кратко се показа между дъждовните облаци, Нора я забеляза и се закова на мястото си, после бързо зави към въжената стълба, водеща към града. Изстрелът я бе уплашил и я беше накарал да напусне убежището си при свлачището, ала по възможно най-лошия начин.

Слоун насочи револвера в нейната посока, но отново го отпусна. Значи Нора не се бе приближавала до палатката. Тогава по какво беше стреляла?

Докато бавно обхождаше лагера с лъча на фенерчето си, на фона на последния ред палатки се очерта някакъв силует. Слоун се олюля от изненада.

Студената светлина бе попаднала върху ужасяващо привидение. То безмълвно я зяпаше, гърбаво и рунтаво. Червените му очи пламтяха като огнени точки през дупките, пробити в маска от еленова кожа. Странните бели мотиви по краката и ръцете му бяха омазани с тъмночервена кръв. От козината му се вдигаше пара.

Обзета от паника и удивление, Слоун инстинктивно отстъпи назад. Ето по какво беше стреляла. На корема му тъмнееше голяма рана, тъмната кръв лъщеше на лунната светлина. И все пак съществото стоеше изправено. Нещо повече: гърдите му бавно се надигаха и Слоун виждаше, че е съвсем живо.

Въпреки че това откритие й отне само стотна от секундата, на Слоун й се струваше, че времето е спряло. Сърцето отчаяно бясно се блъскаше в гърдите й.

И тогава съществото с ужасяващо зловеща решителност пристъпи към нея.

Паниката мигновено взе връх. Тя хвърли фенерчето, завъртя се на пети и се затича. За миг забрави кивата, пороя, всичко друго. Освен желанието си да избяга от този чудовищен призрак. Ето какво бе изкормило конете и беше обезобразило трупа на Холройд… Слоун се сети за Суайър и Бонароти и краката й изведнъж се раздвижиха още по-бързо, нощният въздух със свистене нахлуваше и излизаше от дробовете й.

Едва различаваше Нора, която се катереше към града. Слоун отчаяно зави натам, без да откъсва очи от стълбата, тичайки в пълен унес. Опита се с цялата сила на волята си да не обръща внимание на ужасните пляскащи звуци откъм рунтавото същество, което тичаше в мрака след нея.

Нора се прехвърли през ръба, изправи се на крака и тичешком се отдалечи от скалния перваз. Прескочи предпазната стена, прекоси главния площад и потъна в сенките на сградите.

Там спря и се облегна на стената, като хлипаше и се задъхваше. Сякаш безкрайно далеч се чуваше постоянният плисък на дъжда. Не му обърна внимание. В ума й се бе запечатал един-единствен мимолетен образ: Слоун, застанала пред входа на палатката на Смитбак след екот на пистолетен изстрел. Беше намерила Бил и го бе убила. За миг мъката и отчаянието бяха толкова непреодолими, че си помисли да излезе на площада и да остави Слоун да я застреля.

Отекна гръмотевица, многократно повторена от ехото под гигантския купол. Призляваше й дори само при мисълта, че се намира в града. Погледът й се плъзна към отсрещната стена на площада, после се върна назад към помещенията и зърнохранилищата. На черния фон се очертаваше още по-черната паст на прохода. Нора бързо закрачи натам, като се опитваше да не вдига прах. Може би щеше да успее да примами Слоун в прохода, да я нападне от засада и да вземе револвера…

Изведнъж спря. Това беше глупаво — изпаднала в паника, взимаше грешни решения. Проходът не само нямаше изход, но и бе пълен с отровен прах.

Проблесна нова светкавица и когато се обърна, Нора видя, че Слоун се качва по въжената стълба с пистолет в ръка.

— Нора! — чу див вик. — За Бога, Нора, почакай!

Нора се завъртя, напусна площада и отстъпи към заоблената задна стена на града.

Нова мълния разцепи небето и за миг обагри древния град в тъмнолилаво. След секунда се разнесе гръмотевица, почти незабавно последвана от друг екот, поразително мощен в затвореното пространство: пистолетен изстрел.

Като се придвижваше в най-тъмните сенки, Нора безшумно се промъкна покрай каменната стена към древното бунище. Тя внимателно прескочи платнищата на Блек и заобиколи града по посока на тъмния силует на първата кула.

Отекна звук на тичащи стъпки по камък. Нора бързо се сви зад дървената стълба, опряна на кулата. В мрака не виждаше откъде идват стъпките. Имаше нужда от време да помисли, да състави план за действие. След като Слоун бе в града, навярно можеше да се прокрадне обратно при въжената стълба, да се спусне в долината, да вземе Смитбак и…