Дъглас Престън - Златото на Кивира

Отново стъпки, този път много по-ясни, задъхано дишане — после пред кулата се появи Слоун.

Нора отчаяно се озърна наоколо: бунището, задната уличка, водеща към прохода, пътеката до тесния хребет над долината. Намираше се в пълна безизходица. Нямаше къде да избяга. Тя бавно се обърна към Слоун и се приготви за неизбежното: грохота на револвера, внезапната пронизваща болка.

Ала Слоун бе приклекнала до кулата и предпазливо надничаше иззад ъгъла й. Лявата й ръка беше притисната към тежко надигащата се гръд. Пистолетът в другата не бе насочен към Нора, а към мрачния площад.

— Изслушай ме, Нора — прошепна през рамо Слоун. — Нещо ни преследва.

— Нещо ли? — повтори Нора.

— Нещо ужасно.

Нора я зяпна. „Що за хитрост е това?“ — зачуди се тя.

Слоун продължаваше да клечи с револвер, насочен към площада. Тя се озърна назад и въпреки мрака Нора видя страха, смайването и паниката в бадемовите й очи.

— За Бога, погледни зад нас! — умолително прошепна Слоун и отново се обърна към площада.

Нора бързо се втренчи в посоката, от която беше дошла. Устата й пресъхна.

— Моля те, Нора — чу шепота на Слоун. — Суайър и Бонароти изчезнаха. Мисля, че само ние с теб сме живи. И сега то преследва нас.

— Какво ни преследва? — попита Нора. Но още докато изричаше въпроса, осъзна, че отговорът й е известен.

— Ако се разделим, с нас е свършено — продължи Слоун. — Единственият ни шанс е да останем заедно.

Нора впери очи в мрака край бунището по посока на зърнохранилищата и входа на прохода. Наложи си да прогони паниката, която вцепеняваше крайниците й. Знаеше, че жената зад нея е причина за трагичния край на експедицията, за смъртта на Арагон. И хладнокръвно бе убила Смитбак. Но сега не можеше да си позволи да мисли за това. Можеше да мисли единствено за ужасния призрак, който всеки момент щеше да я връхлети от мрака.

Градът изобилстваше с места, където можеха да се скрият. Ала криенето в тъмнината не беше решение. Бе само въпрос на време кожоносецът да ги намери. Имаха нужда от място, където да могат да се отбраняват, поне за малко. Утрото може би щеше да донесе нови възможности…

В този момент разбра, че няма къде да се скрият. Освен горе.

— В кулата — каза тя.

Слоун бързо се обърна към нея. Въпросът в очите й изчезна, когато проследи погледа на Нора към издигащата се над тях сграда.

Нора се хвана за дървената стълба и се изкатери до покрива на втория етаж. Слоун я последва и изрита стълбата от стената. Вмъкнаха се през ниския отвор и потънаха в обгръщащия ги мрак на голямата кула.

Нора спря, извади фенерчето си, включи го и насочи лъча към тъмния правоъгълник над тях. Гледката бе ужасяваща: поредица от паянтови стълбове, опрени върху изпъкнали каменни первази. За да се изкачи, трябваше да стъпва с единия крак на камъните, стърчащи от вътрешната стена, и с другия — на вдлъбнатините по стълбовете. Те бяха три, един над друг, разделени с тесни каменни первази, опасващи вътрешната страна на кулата. Тази система беше специално предвидена, за да затруднява максимално изкачването.

От друга страна, ако успееха да стигнат до помещението на върха, може би щяха да са в състояние да се защитят от кожоносеца. Анасазите бяха построили тази кула с една-единствена цел: отбрана. Слоун имаше пистолет. Можеше да намерят горе камъни, които да хвърлят.

— Хайде! — настойчиво прошепна Слоун.

Нора погледна фенерчето си. Светлината отслабваше. Но нямаше друг избор: не можеха да се катерят в пълен мрак. Тя пъхна включеното фенерче в джоба на блузата си, хвана се за първия стълб и провери здравината му. После пое дълбоко дъх и стъпи с единия крак на първата вдлъбнатина, а с другия — на изпъкналия от стената камък. Изтегли се нагоре, разкрачена над откритото пространство. Продължи да се катери колкото може по-бързо, като се опитваше да не мисли за люлеенето на стълба под тежестта й. Дървото сухо скърцаше и от пукнатините му се сипеше прах. Слоун я следваше и още повече разтърсваше стария ствол.

Когато стигна на първата платформа, Нора спря да си поеме дъх. Приклекна и чу тропот от опиране на дървена стълба в кирпичената стена.

Тя мигновено се хвърли към втория стълб. Слоун я последва. Заизкачва се нагоре, заслушана в скърцането на дърво под краката си. Този стълб й се струваше много по-несигурен от първия. Когато наближи горния му край, тя усети, че опорите й започват да поддават и с вик се метна върху втория перваз.

В този момент чу тичащи стъпки долу. На фона на светлия правоъгълник на входа за миг се очерта тъмна фигура. Слоун изруга под нос.