Дъглас Престън - Златото на Кивира

Зад нея се разнесе тежко тупване като от едро тяло скочило на земята. Нора се вмъкна във входа на най-близката стая и закуцука през поредица от галерии до малко тъмно помещение. Луната се бе скрила зад облаците, ала тя знаеше, че зад тази стая е главният площад. Приклекна в мрака и се замисли. Отвратителна миризма на кръв изпълни ноздрите й: сигурно беше ранена много по-сериозно, отколкото си мислеше.

Бързо трополящи стъпки отново я изправиха на крака. Луната всеки момент щеше да изплува иззад облаците. Съществото за не повече от тридесет секунди щеше да проследи кървавата диря и да я открие. И тогава острата миризма на кръв щеше да бъде заменена от чудния и в същото време ужасен аромат на цветя.

Сякаш по даден знак по стените на помещението плъзна призрачно сияние и лунната светлина отново нахлу в града. Нора се напрегна и се приготви за последния спринт през площада до предпазната стена. Дълбоко в себе си допускаше, че няма да успее. Ала не можеше да остане в тази стая, приклещена като плъх, в очакване на бързия жесток край.

Тя пое дълбоко дъх, после още веднъж и се обърна към входа.

И се вцепени.

Облян от мъртвешката лунна светлина, в отсрещния ъгъл лежеше Луиджи Бонароти. Изцъклените му невиждащи очи бяха широко отворени. Беше облян в тъмночервена кръв. Нора забеляза ужасяващите подробности: отрязаните пръсти, захвърлените настрана ботуши, частично скалпираната глава. Тя се свлече на колене и запуши устата си с длан, за да не повърне.

Сякаш от огромно разстояние чу кожоносеца да се движи по уличката зад помещенията.

Бързо седна и пак погледна Бонароти. В кобура на кръста му видя чудовищния пистолет.

Без да се замисля, Нора се хвърли към него, отскубна предпазното ремъче и измъкна оръжието. Магнум „Супер Блакхоук“ четиридесет и четвърти калибър, огромен и смъртоносен. Тя избърса окървавената ръкохватка в дънките си и чула нови стъпки, се облегна на стената.

Изведнъж кожоносецът се появи на входа със свръхестествена бързина. Белите петна по гърдите му синееха на лунната светлина и червените гневни очи се взираха в нея иззад цепките на кожената му маска.

За миг съществото безмълвно я погледна. После с гърлено ръмжене се хвърли напред.

Изстрелът прозвуча оглушително в тясната кирпичена стая. Ослепителният блясък принуди Нора да затвори очи. Тя остави лактите и китките си да поемат силния откат. Разнесе се див вой. Археоложката отново стисна клепачи и повторно дръпна спусъка. С писнали уши тя запълзя по посока на вратата, препъна се и се просна навън на площада. Бързо се претърколи по гръб и насочи оръжието към изхода. Невероятно: там клечеше кожоносецът, притиснал ръце към гърдите си. Чуваше се шуртенето на кръвта от двете ужасни рани. Съществото се изправи, видя я и със свирепо, грозно ръмжене се хвърли към нея. Нора отново стреля, този път в маската. Силата на едрокалибрения куршум го спря във въздуха, отметна главата му назад и рязко запрати тялото му встрани. Тя се изправи на коляно и продължи да натиска спусъка, докато разкъса маската на мокри парцали. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и барут. Кожоносецът тежко се мяташе в праха, гърчеше се и се свиваше в безумен танц, на лунната светлина лъщяха кост и разкъсана плът, струйки кръв шуртяха в нестроен ритъм, от гърлото му клокочеше яростен крясък. Ала Нора не преставаше да натиска спусъка: ударникът падаше върху празните гнезда с глухо щракане, което тя не можеше да чуе от собствените си викове.

Накрая настана тишина. Нора бавно и мъчително се изправи на крака. Направи две крачки към предпазната стена, олюля се и пак пристъпи напред. После се свлече на земята и пусна револвера. Всичко беше свършило.

Просната на каменния перваз пред мъртвия град, тя безмълвно заплака.

След няколко минути Нора нестабилно се изправи на крака. Долината на Кивира беше окъпана в бледа сребриста светлина. Тъмни брилянти блещукаха и искряха по повърхността на бързо течащата река. Грамадата на древния град зад нея тънеше в каменна тишина.

Тя колебливо като сомнамбул се насочи към въжената стълба. Мъчително се спусна по нея, стъпало по стъпало, механично, все още в шок. Когато стъпи на земята, се обърна към лагера и видя медицинската палатка, все още мамеща с оранжева светлина. В гърлото й се надигна ридание. Предстоеше й най-тежкото нещо, което можеше да си представи. И все пак трябваше да се увери.

Направи две-три крачки и спря. Върху пясъка на няколко метра от скалите лежеше тялото на Слоун. Нора се приближи. Кехлибарените очи бяха черни и невиждащи, покрити с мътния блясък на луната. Пясъкът наоколо бе подгизнал от кръв. Тя потрепери и се извърна. Механично потърси с поглед трупа на кожоносеца.