Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Братовчед ми намери тялото — завърши Беюдзин. — Било в една пещера на върха на ниско възвишение. От около шест месеца. Койотите не са могли да го достигнат, затова беше непокътнато.

— Как го е открил братовчед ти? — попита Скип.

— Търсеше изгубена овца. Видял нещо цветно в пещерата и се покатерил да хвърли един поглед. — Беюдзин замълча и се прокашля. — До тялото имало бележник — онзи, който сега е у Нора. От предния джоб на ризата му стърчало писмо, адресирано и с марка. А в чантата до него имало череп от пума, с инкрустиран тюркоаз. Та братовчед ми се върна в Нанкоуип и какъвто си беше бъбрив, скоро цялото село научи за мъртвия бял човек в каньона на юг. И заради тюркоазения череп скоро разбраха, че този бял човек е намерил града, който от толкова много години пазехме в тайна.

Той провлачи глас за миг, после продължи по-тихо, по-замислено.

— Това не е град на нашите прадеди. Малцината, които са ходили там — моят дядо беше ходил веднъж, — казваха, че е град на смъртта, на потисничеството и робството, на магьосничеството и злото. Нашите предания разказват, че в миналото от юг дошъл народ, който поробил анасазите и ги принудил да построят тези големи градове и пътища. Но те били унищожени от същия онзи бог, който им дал властта. Които отивали в града, се връщали с призрачна болест и скоро умирали. Това било много отдавна. Оттогава никой от моя народ не е ходил там. Доскоро.

Беюдзин сръчно сви цигара с една ръка.

— С откриването на тялото племето се изправи пред сериозен проблем, защото тайната на града лежеше при трупа на белия човек. Да разкрием присъствието му означаваше да издадем тайната на града.

— Защо просто не унищожихте писмото и бележника? — попита Нора.

Той запали цигарата и дръпна дима.

— Ние вярваме, че е изключително опасно да докосваш вещите на мъртвите. Това е сигурен начин да се разболееш от призрачната болест, И всички знаехме от какво е умрял белият човек. Затова тялото шестнайсет години остана да лежи там. Непогребано. Просто ни се струваше най-лесно да не направим нищо.

Беюдзин рязко спря коня си и се обърна към Нора.

— Това беше грешка. Защото всички знаехме, че човекът в пещерата е имал семейство. Че някой го е обичал, чудил се е къде е отишъл и дали още е жив. Беше жестоко да не направим нещо. И все пак това ни изглеждаше най-лесно, най-безопасно. Но така нарушихме равновесието. И то все повече се нарушаваше, докато накрая вие дойдохте тук и се случиха всички онези ужасни убийства.

Нора спря коня си до този на индианеца.

— Кой прати писмото? — тихо попита тя. От много седмици копнееше да зададе този въпрос.

— Имаше трима братя. Живееха в каравана извън селото ни с баща си, който беше алкохолик. Майката беше избягала преди години с друг мъж. Те обаче бяха умни момчета и получиха стипендии да учат в колеж в Аризона. Контактът с външния свят ги нарани, но по съвсем различен начин. Две от момчетата напуснаха и преждевременно се завърнаха. Бяха отвратени от света, който бяха открили, и все пак той ги беше променил. Бяха станали неспокойни, гневни, мечтаеха за богатство и власт, които не можеха да получат в село като нашето. Вече не се вписваха в моя народ. Започнаха да се отвръщат от естествения ход на нещата, търсеха забранено знание, изучаваха забранени практики. Намериха един старец, зъл старец — братовчед на човека, който уби дядо ми. Той им помогна, разкри им най-черните от всички изкуства. Селото започна да ги отбягва и те на свой ред ни отблъснаха. След време се насочиха към най-голямото табу — древните руини — и жадно събираха онези тъмни сведения за неговата история, които се бяха съхранили в селото ни.

Третият брат завърши и се прибра у дома. Също като другите двама — там нямаше работа за него, нито надежда да си намери някаква. За разлика от братята си той се беше покръстил в религията на белите. Презираше нашите вярвания и страха ни от призрачната болест. Смяташе ни за суеверни и невежи. Знаеше за трупа в пещерата и смяташе, че е грях да го оставим там. Затова го намери, грижливо подреди вещите му, зарови тялото с пясък и заби кръст. И прати писмото до една фактория.

Беюдзин сви рамене.

— Естествено, за някои от тези неща мога само да се досещам. Не съм сигурен защо го е пратил. Не може да е знаел дали ще стигне до адресата шестнайсет години след написването му. Може би е искал да изкупи злото, което е смятал, че е извършено. А може да е бил гневен на нашите „суеверия“, както ги наричаше. Възможно е да е постъпил правилно, не знам. Но постъпката му доведе до ужасен разрив с другите двама братя. Напили се, започнали да се карат. Те го обвинили, че е издал тайната на града на външния свят. И двамата братя убиха третия.