Дъглас Престън - Златото на Кивира

Обзет от неясен страх, Роско осъзна, че е сбъркал с идването си в тази горичка. Мракът се спускаше толкова бързо над каньона, че не виждаше почти нищо, освен дърветата. Леко разтреперан, той зачака. Студената вода проникна в ботушите му. Очите му се разшириха, докато се опитваше да отдели силуетите на дъбовете един от друг, да ги различи в мокрия здрач.

След малко извади пистолета си от кобура и пак отстъпи назад в кипящата вода. Равнището й малко се беше вдигнало и Суайър разсеяно забеляза, че пороят се усилва. Вече не изпитваше гняв, а само вледеняващ страх. Бе прекалено тъмно, за да вижда нещо. Поне да чуваше, тогава щеше да може да реагира. Но ревът на водата беше като тежък плащ, който го лишаваше от най-ценното му сетиво. Оставаше му само обонянието. Но дори от него нямаше голяма полза: поради някаква прищявка на претоварения му разум го заобикаляше прекрасен нежен аромат на грамофончета.

Точно в този момент отляво видя ужасяващо движеща се сянка: зловещо черна на черния фон. Със закъснение осъзна, че те през цялото време са били в горичката, наблюдавали са и са го чакали да дойде при тях. Вдигна пистолета си с вик, но стреля напосоки и оръжието отхвърча в реката. Преди проблясъкът да угасне Суайър видя — или му се стори, че вижда — острие на нож, невероятно черно и студено, което се носеше към него.

В дълбините на вътрешната пещера Блек внимателно пъхна острието на джобното си ножче под най-горния глинен печат. Ръцете му трепереха от умора и вълнение. В опит да окажат равномерен натиск върху печата вцепенените му пръсти се сгърчиха и печатът се откърти заедно с парче от мазилката на вратата.

— Спокойно — каза Слоун, застанала зад големия фотоапарат на известно разстояние от входа.

Блек проточи шия към дупката, но тя бе прекалено малка, за да различи нещо вътре. От долината под града се разнесе далечен приглушен гръм.

Археологът се изкашля в шепа, после пак, по-силно. В храчката му имаше парченца глина. Той отвратено я отърси от дланта си и се обърна към каменната фасада. Бонароти, който вече беше изкопал купчините прах около входа на кивата, сега му помагаше.

След половин час се появи втори печат. Бяха отстранени достатъчно редове камъни, за да разкрият около метър от вратата. Слоун се приближи и направи няколко снимки. После се отдръпна назад от облака прах и започна да пише в бележника си. Блек пъхна ножа си под втория печат, внимателно го отчупи от мазилката и го остави настрани. Сега между него и окончателното потвърждение на теорията му стоеше само тънка стена от мазилка и кирпич. Той се наведе, вдигна кирката с ожулените си ръце и замахна към стената.

Отдели се парче мазилка. Блек отново замахна с кирката, после пак и разшири отвора: тъмен назъбен правоъгълник, осветен от мощните прожектори. Той възбудено хвърли кирката.

Слоун мигновено се приближи, извади фенерче от джоба си, пъхна го дълбоко в дупката и притисна лице към мазилката. Блек видя, че тялото й се напряга. Остана в тази поза около минута, може би повече. После безмълвно се отдръпна назад с грейнало от вълнение лице. Блек грабна фенерчето от ръката й и го протегна в отвора.

Слабият жълт лъч едва пронизваше мрака в кивата. Но когато го плъзна наоколо, ученият си помисли, че сърцето му ще се пръсне. „Навсякъде лъщеше злато…“ Жълтият цвят изпълваше помещението, сияеше навсякъде, по пода, по перваза, който опасваше стената: плътен блясък на хиляди обли златни повърхности.

Блек рязко дръпна ръката си назад.

— Да разбием вратата! — извика той. — Фрашкано е със злато!

— По правилата, Аарън — остро отвърна Слоун, ала гласът й издаваше обзелото я вълнение.

Той вдигна кирката и продължи да разбива горната част на входа. Бонароти взе друга кирка, застана до него и бясно заудря по кирпича в такт с ударите на Блек. Скоро дупката се разшири. Археологът пъхна цялата си глава вътре и силно натисна с рамене в опит да се провре през отвора, като размахваше фенерчето на Слоун, Ала кирките им бяха вдигнали прекалено много прах и се виждаха само златни проблясъци.

Лъчът угасна. Той измъкна глава и ядосано захвърли фенерчето.

Извън града отново се разнесе приглушен гръм, който разцепи шепота на дъжда. Ала Блек не чуваше нищо друго, освен ударите на кирката си по мазилката и неравномерното свистене на дишането си. Действителността избледня като сън. Странно усещане изпълни главата му и той разбра, че вече не чувства ръцете си.