Дъглас Престън - Златото на Кивира

Тя се пусна по течението, хвана се за следващото дърво, после за следващото, като влачеше Смитбак след себе си. Изведнъж краката й докоснаха дъното, окуражаващо стабилно след пороя. Нора бавно се заизкачва по тинестия бряг към тополовата горичка. Двамата тежко седнаха сред изхвърлените от стихията клони. Тя развърза въжето, задъхано се отпусна по гръб, закашля се и изплю вода.

В небето проблесна светкавица, последвана от острия трясък на гръмотевица. Нора вдигна очи и видя, че втори, по-малък облак покрива каньона. Мислите й се насочиха към метеорологичната прогноза. Ясно небе. Как можеше да сбъркат така?

Дъждът се усили. Нора извърна лице и погледна към лагера. В него имаше нещо странно, което отначало не можеше да определи. После осъзна: палатките отново бяха разпънати, багажът беше грижливо покрит с платнища.

„Логично е, предполагам“ — помисли си тя. Пътят през тесния каньон бе затворен.

И все пак лагерът пустееше.

Дали останалите от експедицията се бяха подслонили в самата Кивира? Но в такъв случай защо още бяха там, след като опасността бе отминала?

Нора се надигна, седна и погледна Смитбак, който лежеше по корем и водата се стичаше от тялото му на розови струйки. Беше ранен. Но поне бе жив. За разлика от Арагон. Трябваше да го заведе да се стопли в някоя палатка.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя.

Журналистът мъчително преглътна и кимна. Нора му помогна да се изправи. Той залитна, направи няколко крачки и отново се облегна на нея.

— Още мъничко — прошепна тя.

С общи усилия стигнаха до пустия лагер. Нора настани Смитбак в медицинската палатка, потърси в багажа и намери болкоуспокоителни, антибиотична паста и бинт. После подаде глава навън и се огледа. Нищо. Всички ли бяха отнесени от пороя? Не, естествено: някой трябва да беше разпънал палатките. Слоун и Суайър със сигурност бяха усетили какво наближава и се бяха погрижили другите навреме да се изкачат на безопасна височина.

Тя отвори уста и се приготви да извика, ала отново я затвори. Някакъв неясен инстинкт й подсказа да не издава присъствието си.

Вмъкна се обратно в палатката и се приближи до Смитбак.

— Как си?

— Страхотно. — Той потръпна. — В известен смисъл.

Нора погледна мократа коса, залепнала за челото му, и изпита внезапен прилив на нежност.

— Ще можеш ли да повървиш още малко?

— Защо? — изненада се журналистът.

Тя поклати глава.

— Защото ми се струва, че трябва да се махнем оттук.

После видя въпроса в кафявите му очи.

— Става нещо странно — поясни Нора. — И предпочитам от разстояние да разбера какъв е проблемът.

Тя му даде две болкоуспокояващи таблетки и се зае с ужасните рани по гърба му. Смитбак се напрегна, но запази мълчание.

— Защо не се оплакваш? — попита археоложката.

— Не знам — малко унесено отговори той. — Сигурно съм се вцепенил от водата.

Трепереше, челото му лепнеше от пот. „Изпада в шок“ — помисли си Нора. Дъждът навън все повече се усилваше, вятърът се надигаше и блъскаше стените на палатката. Тя с мрачна категоричност разбра, че няма начин да го накара да върви, поне засега.

— Този спален чувал ще те стопли — каза Нора и го погали по бузата. — Ще отида да видя дали не мога да ти направя нещо горещо за пиене. — Тя внимателно подпъхна спалния чувал около него и се насочи към отвора на палатката.

— Нора — разнесе се гласът му изпод чувала, бавен и сънен.

Тя се обърна.

— Да?

Смитбак я погледна.

— Нора — отново започна той. — Знаеш ли, след всичко, което се случи помежду ни… е, искам да ти разкрия чувствата си.

Нора го зяпна. После се приближи и го хвана за ръка.

— Да?

Устните му се разтвориха в бледа усмивка.

— Чувствам се отвратително — чу се и сухият му шепот.

Тя поклати глава и неволно се засмя.

— Ти си непоправим.

Наведе се и го целуна. И още веднъж, нежна, продължителна целувка.

— Искам още, моля — прошепна Смитбак.

Нора се усмихна, излезе от палатката и спусна капака. Привела рамене срещу вятъра, тя се запъти към складираните провизии.

Слоун Годард стоеше в сумрака на кивата и се взираше в редиците лъскави съдове. Дълго време не виждаше нищо друго. Сякаш външният свят се беше отдалечил на огромно разстояние, оставяйки след себе си само това малко пространство. Бе забравила за всичко — смъртта на Холройд, пороя, Нора и другите, смразяващото присъствие на убийците на конете.

Бяха открити само няколко малки фрагмента слюдеста керамика черно върху жълто. Откриването на цели съдове беше истинско събитие. Те бяха божествено красиви, най-разкошната керамика, която бе виждала през живота си. Всеки съд имаше съвършена форма и полировка. Глината, от която бяха направени, беше изпечена до наситеножълто, но цветът бе подсилен чрез прибавяне на счукана слюда. Керамиката искреше с вътрешна светлина и докато разглеждаше безбройните паници и кани, гърбави фигурки, черепи, гърнета и статуетки, Слоун си мислеше, че са по-красиви от злато. Те притежаваха топлина и жизненост, които липсваха на благородния метал. Всички бяха украсени с геометрични и зооморфни мотиви, изпълнени с възхитително майсторство: пред нея се разкриваше цялата пиктографска история на анасазите.