Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Къде е Блек? — неочаквано попита Нора.

Изненадана от въпроса, Слоун замълча.

— В града — отвърна тя.

— Какво според теб ще каже той, когато го попитам? Той беше на скалите заедно с теб.

Слоун свъси вежди.

— Той не е добре и…

— И Арагон е мъртъв — с едва овладяна ярост отново я прекъсна Нора. — Слоун, ти си била готова да влезеш в кивата независимо от цената. И тази цена е убийство.

Грозната дума увисна в тежкия въздух.

— Ще отидеш в затвора, Слоун — продължи Нора. — И никога повече няма да работиш в тази област. Лично ще се погрижа за това.

— Не можеш да го направиш, Нора — отвърна Слоун. — Не можеш. — Гласът й бе тих и настойчив.

— Само почакай.

Светкавица разцепи небето, почти незабавно последвана от мощен гръм. В този миг Нора наведе глава и заслони очи. И видя мътния проблясък на оръжието, затъкнато в колана на Слоун. Веднага вдигна поглед. Слоун я наблюдаваше, изведнъж се изпъна и рязко си пое дъх. Зъбите й бяха стиснати. На Нора й се стори, че зад изненаданото й изражение долавя нова решителност.

— Не! — промълви тя.

Слоун се взираше в нея, без да мига.

— Не! — повтори Нора, този път по-високо, и заотстъпва в мрака.

Ръката на Слоун бавно и колебливо се плъзна надолу към пистолета.

С рязко отчаяно движение Нора изключи фенерчето и се затича.

Лагерът бе на стотина метра — там нямаше да намери убежище. Слоун стоеше на пътя към града. Реката я отрязваше от отсрещната страна на долината. Единствената възможност беше посоката, в която тичаше.

Мислите й бясно препускаха. Слоун не бе свикнала да губи. Щом беше отказала да напусне Кивира, преди да отвори нивата, щеше ли да позволи на Нора да я върне в цивилизацията, където я очакваха срам и унижение — един съсипан живот? „Защо я предизвиках така? — ядоса се на себе си Нора. — Как можах да постъпя толкова глупаво?“ Беше показала на Слоун, че няма избор. Сама бе подписала смъртната си присъда.

Тичаше колкото може по-бързо в подножието на скалите и се насочваше към свлачището в отсрещния край. Мълниите от време на време осветяваха пътя й. Тя се изкатери по сипея и започна да търси скривалище, без да смее да използва фенерчето си, за да не се издаде. По средата на склона намери подходяща дупка: тясна, но все пак достатъчно голяма, за да побере човешко тяло. Вмъкна се колкото може по-навътре и приклекна в мрака, като дишаше тежко и се опитваше да анализира ситуацията, обзета от гняв и отчаяние.

Озърна се наоколо. Убежището й бе само временно решение: Слоун съвсем скоро щеше да я открие. И беше въоръжена.

Мислите й се насочиха към Смитбак, който спеше в медицинската палатка. Тя сви юмруци. Журналистът бе лесна мишена. Но не: Слоун нямаше какво да търси в палатката. Даже да го намереше, може би нямаше да го убие. Нора трябваше да се вкопчи в тази надежда — поне докато измислеше как да спре Слоун.

Не можеше да няма изход. Бонароти и Суайър бяха някъде там. Освен ако и те не участваха в заговора… Тя поклати глава, отказвайки да продължи тази линия на размисъл.

Може би щеше да измисли как да се прокрадне в лагера и да избяга заедно със Смитбак. Но това означаваше часове предпазливо чакане, а дотогава Слоун със сигурност щеше да направи нещо. Знаеше, че не може да се изкатери на платото и да избяга — нямаше да остави ранения журналист в долината. Докато седеше в мрака и премисляше възможностите, с отчаяние прозря, че всъщност няма абсолютно никакви възможности.

Беюдзин вървеше по скалното плато високо над долината на Кивира. Над него минаваше сърцето на втори, по-малък буреносен облак и беше много тъмно. Неравната скала под краката му бе хлъзгава от дъжда и индианецът напредваше с изключителна предпазливост. Старите му крака го боляха и му липсваше присъствието на коня му, завързан в долината Чилба. Пътят на жреците беше непроходим за коне.

Знаците бяха пръснати на неравномерни разстояния — ниски купчини камъни — и пътят трудно се различаваше в мрака. Беюдзин се нуждаеше от цялото си умение, за да го следва. Очите му не бяха силни като някога. А знаеше, че най-трудната отсечка тепърва предстои: опасното спускане по хребета на тесния каньон в отсрещния край на долината.

Той се уви в подгизналото си наметало. Въпреки че дядо му бе намекнал за това, никога не беше вярвал, Че Пътят на жреците може да е толкова тежък, нито толкова дълъг. След като минаваше през тайната цепнатина в долината Чилба, той прекосяваше високото плато и лъкатушеше километри сред нискорасли хвойни и стръмни дерета. Беюдзин насили умореното си тяло да се раздвижи по-бързо. Беше късно, знаеше, твърде късно. Нямаше представа какво се е случило или се случва в долината на Кивира.