Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Ти си болен, Аарън — промълви тя и обзелата я паника замени триумфа й. „Това не е възможно!“ — помисли си младата жена.

Блек не отговори. Той се опита да запази равновесие и събори няколко гърнета с протегнатите си ръце.

Слоун с внезапна решителност пристъпи напред и хвана едната му ръка.

— Виж, Аарън, ще отида до медицинската палатка и ще се върна колкото може по-скоро.

Тя бързо се провря през назъбената дупка и излезе от кивата. После изтупа праха от краката си и тичешком напусна пещерата, прохода и безмълвния град.

Застанала на колене, Нора пъхна изваденото от непромокаемите чували фенерче в джоба си и помогна на Смитбак да изпие чашка вдигащ пара бульон. Газовият котлон пращеше и цъкаше, докато изстиваше пред палатката. Тя пое празната чаша от ръцете му, настани го обратно върху спалния чувал и го зави с вълнено одеяло. Беше заменила мокрите риза и панталон със сухи и шокът му като че ли преминаваше. Но дъждът продължаваше да плющи по палатката и щеше да е безсмислено да се опитва да го премести. Според нея сега Смитбак най-много се нуждаеше от сън. Тя погледна часовника си, който бе закопчала на главния стълб на палатката. Минаваше девет. И все пак кой знае защо никой не се връщаше в лагера.

Мислите й отново се насочиха към пороя. Предизвикалата го буря трябва да е била ужасна. Струваше й се необяснимо как някой може да не забележи буреносния облак от платото.

Нора бързо се изправи. Смитбак я погледна с бегла усмивка.

— Благодаря!

— Поспи — отвърна тя. — Аз ще се кача при руините.

Журналистът кимна, но очите му вече се затваряха. Нора извади фенерчето и излезе в мрака. Тя го включи и тръгна към въжената стълба. Цялото тяло я болеше и не си спомняше някога да се е чувствала по-уморена. Страхуваше се от онова, което щеше да открие в мъртвия град. Ала вече се беше погрижила за Смитбак, а и в момента не можеше да става въпрос да напуснат долината. Като ръководител на експедицията нямаше друг избор, освен да отиде в Кивира и да разбере какво става.

Дъждовните капки проблясваха през жълтия лъч. Когато се приближи до скалата, Нора видя тъмна фигура да се спуска по стълбата и леко да скача на пясъка. Нямаше начин да не познае силуета и грациозните движения.

— Ти ли си, Роско? — разнесе се гласът на Слоун.

— Не — отвърна Нора. — Аз съм.

Фигурата се вцепени. Нора пристъпи напред и освети лицето на Слоун. Не видя облекчение, а смайване и смут.

— Ти! — ахна Слоун.

Нора долови в гласа й ужас, дори гняв.

— Какво става? — като се опитваше да се овладее, попита тя.

— Как… — започна Слоун.

— Попитах те нещо. Какво става?

Нора инстинктивно отстъпи назад. После забеляза огърлицата на шията й: едри мъниста, очевидно праисторически, жълти и лъскави — слюдесто лъскави — на светлината на фенерчето.

Докато се взираше в накита, чувството, зародило се като парещ страх, внезапно избухна в ярост.

— Направила си го, нали? — промълви тя. — Влязла си в кивата.

— Аз… — заекна Слоун.

— Съвсем съзнателно си влязла в кивата — каза Нора. — Имаш ли представа как ще реагира институтът? Как ще реагира баща ти?

Слоун мълчеше. Изглеждаше поразена, сякаш все още не можеше да проумее или да приеме присъствието й. „Сякаш вижда призрак“ — помисли си Нора.

И тогава в миг разбра, че всъщност е точно така.

— Не очакваше да ме видиш жива, нали? — попита тя.

Гласът й прозвуча уверено, ала усещаше, че цялото й тяло трепери.

Слоун обаче продължаваше да стои като вцепенена.

— Метеорологичната прогноза каза Нора. — Ти ме излъга.

При тези думи Слоун внезапно рязко поклати глава.

— Не… — започна тя.

— Пороят започна двайсет минути след като ти слезе от скалите — прекъсна я Нора. — Цялото плато Кайпаровиц се оттича през каньона. Горе е имало огромен буреносен облак, трябва да е имало. И ти си го видяла.

— Метеорологичната прогноза, която се излъчва от Пейдж, е публично достояние. Можеш да провериш, когато се върнем…

Но докато я слушаше, в съзнанието на Нора се появи неканен образ: Арагон, разкъсан на парчета от пороя, който безмилостно го беше повлякъл по стените на каньона.

Тя поклати глава.

— Не. Ще направя нещо друго. Ще проверя сателитните снимки. И знам какво ще открия: чудовищен облак, надвиснал точно над платото Кайпаровиц.

При тези думи Слоун пребледня като мъртвец. По широките й скули се събираха капки дъжд.

— Виж, Нора, възможно е изобщо да не съм погледнала натам. Трябва да ми повярваш.