Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Можеш ли да седнеш? — попита Нора. Остра болка пронизваше слепоочията й при всяка дума.

Смитбак с усилие се надигна, като потръпваше и се задъхваше. От напрягане по корема и бедрата му потекоха струйки кръв. Когато му помогна да седне, Нора внимателно разгледа раните по гърба му.

— Ти ми спаси живота — стисна ръката му тя.

— Още не е сигурно — измъчено отвърна журналистът.

Нора предпазливо надникна навън и разгледа скалната стена за някакви издатини. Беше абсолютно гладка — нямаше как да се изкатерят по-нависоко. Археоложката се замисли. Трябваше да се махнат от пещерата, в това нямаше съмнение. Не можеха да пренощуват там. Ако равнището на водата още повече се вдигнеше — или ги залееше нов порой, — нямаше да имат надежда за спасяване. Ала нямаше и как да се измъкнат.

Освен да се хвърлят във водата и да се молят за избавление.

Течението под пещерата беше бързо, но спокойно. Всички останки, които се носеха по повърхността, плаваха към средата на реката. Навярно и те щяха да успеят да минат през цепнатината, без стихията да ги разбие в стените на каньона.

Смитбак я наблюдаваше и очевидно прочете мислите й, защото бръчките около устата му се изпънаха.

— Можеш ли да плуваш? — попита го Нора.

Той сви рамене.

— Ще се завържем един за друг — каза тя.

— Не, само ще те повлека към дъното — възрази журналистът.

— Ти ми спаси живота. Сега си свързан с мен.

Нора внимателно свали дрипавите останки от ризата му, откъсна ръкавите и ги усука на късо въже. После завърза единия край за лявата си китка, а другия — за дясната китка на Смитбак.

— Това е лудост… — започна той.

— Запази си силите за плуването. Виж, нямаме друг шанс. Става тъмно, повече не можем да чакаме. Най-важното е да се държим в средата на течението. Няма да е лесно, защото каньонът е адски тесен. Затова ако видиш, че си прекалено близо до стената, леко се оттласни с крак от нея. Най-опасният момент ще бъде, когато пороят ни изхвърли в долината. Щом се озовем навън, трябва веднага да се насочим към брега. Ако течението ни отнесе в следващия каньон, с нас е свършено.

Смитбак кимна с глава.

— Готов ли си?

Той отново кимна. Очите му бяха присвити, устните — пребледнели.

Изчакаха поредната вълна да отмине. Нора го погледна и го хвана за ръка. Последва миг на колебание и двамата едновременно се хвърлиха във водата.

Първото й впечатление беше от самата вода: вцепеняващо студена. Второто бе от течението: поразително силно, далеч по-силно, отколкото изглеждаше от пещерата. Когато се понесоха напред, тя разбра, че не са в състояние да контролират посоката си: можеха само да внимават да не се блъснат в опасните стени, разминавайки се понякога на половин метър, а друг път само на сантиметри. Повърхността вреше и кипеше, пълна с парчета дърво и растения, истерично танцуващи около тях. На по-голяма дълбочина водата представляваше хаос от чакъл и пясък, които жулеха краката им. До нея Смитбак полагаше отчаяни усилия и извика веднъж, когато в рамото му се блъсна възлест корен на дърво.

Изтече една мъчителна минута. После Нора видя светлина — вертикална сива линия, раздвояваща ужасния мрак. Стената на каньона се приближи на опасно разстояние и тя се оттласна. Внезапно яхнаха гребена на висока вълна, която ги изхвърли от каньона и ги запрати в кипящ вир. Разнесе се яростен рев и Нора усети, че потъва. Тя задърпа импровизираното въже и светкавично изплува на повърхността. Като се озърташе и плюеше вода, археоложката с ужас видя, че са стигнали до средата на долината. Само на няколко секунди от тях беше тесният отвор на отсрещния каньон, който със страховит звук всмукваше реката в назъбената си паст. После попаднаха в друг въртоп, който ги запрати встрани към по-спокойната вода край брега.

Нора усети удар в корема, последван от болезнено триене. Когато течението отново започна да ги носи към средата, тя протегна ръка и заопипва под себе си. Намираше се над хвойнов храст и се хвана за един дебел клон.

— Увиснали сме на едно дърво — каза археоложката на Смитбак, който само кимна.

Нора погледна към брега. Той бе само на петнадесетина метра от тях, които сякаш бяха петнадесет километра, тъй като нямаше как да преплуват течението.

Тя се озърна наоколо. Малко по-надолу се подаваше друго дърво, брулено и клатено от вълните. Ако се пуснеха, можеше да се хване за него.

— Готов ли си? — попита Нора.

— Стига си ми задавала този въпрос. Не мога да понасям вода.