Дъглас Престън - Златото на Кивира

После спря и отново вдигна поглед към помръкващия каньон. Освен плисъка на вода и птичите песни, не се чуваше нищо друго.

Ала инстинктът му подсказваше, че го наблюдават.

Той бавно се пресегна за бележника. Прелисти няколко страници, спокойно седна на камъка и се престори, че чете.

Усещането не изчезваше.

Шестото му чувство се бе развивало през дългите трудни години на отглеждане на коне в диви, понякога дори враждебни райони. Беше се научил да му доверява живота си.

Спусна дясната си ръка към кобура и леко я опря на него, за да се увери, че оръжието му е там. После пак я вдигна и замислено поглади мустаците си. Ревът на водата отекваше в каньона, усилен и пречупен от скалните стени. В небето се показваше краят на нов буреносен облак и придаваше на тюркоаза грозен сив оттенък.

Той небрежно пъхна бележника в джоба си. После също толкова небрежно свали предпазителя.

Зачака. Нищо.

Изправи се на крака и се протегна, за да може отново да се огледа наоколо. Пак нищо. И все пак инстинктът му рядко грешеше. Може би си въобразяваше. Беше преживял тежък следобед, меко казано.

Така или иначе, усещаше нечие присъствие. Нещо повече: чувстваше се следен.

Суайър се зачуди какво ли може да е. Преди в долината нямаше вълци и пуми, нито пък се бяха появили този ден. Сигурно беше човек. Но кой? Нора и другите, които бяха влезли в каньона, бяха мъртви. А останалите бяха заети с кивата. Освен това никой от тях не искаше…

Изведнъж го осени кой трябва да е. Бе прекалено шокиран от събитията през деня, иначе би трябвало да се досети по-рано. Това бяха онези, които бяха убили конете. Гадовете, които бяха изкормили неговите животни.

И сега идваха за него.

Опасенията му бяха заменени от гняв. Не можеше да върне времето назад, не можеше да спаси конете си и да попречи на Нора да влезе в каньона. Ала определено можеше да направи нещо поне по този въпрос.

Не биваше да остава на това място. Той леко скочи на крака и излезе на открито, озърна се наоколо и потърси място, където може да се отбранява. На пръв поглед долината изглеждаше непроменена, но на открито по-ясно усещаше присъствието.

Очите му се насочиха към горичка пустинни дъбове в отсрещния край на долината. Преди дванадесет часа дърветата бяха на петнадесет метра от водата, а сега — на самия бряг.

Каубоят бавно кимна. Така реката щеше да пази тила му. Щеше да се скрие сред дъбовете. Нямаше да знаят къде е, а той щеше да вижда цялото възвишение и да има време за няколко чисти изстрела.

Закрачи надолу към реката, усещайки в гърба си невидимите очи. Когато измина половината път до горичката, Суайър спря, изплю струя тютюн и загащи ризата в панталона си, като междувременно разхлаби оръжието в кобура — магнум двадесет и втори калибър с дълга цев, който имаше преимуществото, че е точен при многократна стрелба. Подходящо оръжие за онова, което беше намислил.

Мракът се сгъстяваше и това щеше да е последната му възможност да огледа долината, преди да навлезе сред дърветата. Искаше да усети откъде ще се появят противниците му. Денем там нямаше много скривалища. Ала с наближаването на нощта броят им растеше: групи тополи и храсти, места, попадащи в тъмни сенки. Но не забеляза движение, нищо необичайно.

Отново се усъмни в инстинкта си. Той продължаваше да го съветва: „Бягай, скрий се!“ Заваля, тежките капки заплющяха по пясъка. Сърцето му се разтуптя от страх. Не беше човек, който бяга от битка, но не знаеше кой е врагът, нито откъде ще дойде и дали в крайна сметка не е плод на въображението му. Опита се да си напомни, че това са гадовете, които бяха убили конете му. Ала когато мислите му се върнаха към животните, отново си ги представи: ритуално изкормени, пера, стърчащи от изцъклените мъртви очи, увити на спирали сивкаво-сини черва. „Що за чудовища са способни на такова нещо?“…

Суайър продължи напред и ускори ход към горичката. Веднъж за малко не се обърна с разтуптяно сърце, но навреме се овладя: не биваше да показва, че знае за тях.

Още няколко крачки, и стигна при дъбовете. Той бързо отиде до края на горичката, приклекна, после се завъртя и застана с гръб към реката. Под надвисналите клони цареше мрак, по главата и гърба му се стичаше вода. Отблизо пороят сякаш ревеше още по-силно: разсейваше го, обгръщаше го отвсякъде. Каубоят разтърси глава, за да я проясни, и неволно направи крачка назад. Сега беше точно до реката — водата клокочеше покрай дънерите, пенеше се около ботушите му. Отново отстъпи към гората и ботушите му издадоха тих плясък.