Слоун се обърна към него.
— Възражения ли имаш, Роско? — Гласът й звучеше меко, ала очите й блестяха.
— Имам въпрос — каза той. — Въпрос за онази твоя метеорологична прогноза.
Изведнъж Блек усети, че го свива под лъжичката от страх. Но Слоун отвърна на погледа на каубоя с абсолютна невъзмутимост.
— Какво по-точно? — попита тя.
— Пороят започна двайсет минути след като ти съобщи, че времето ще е ясно.
Слоун зачака. Вперила очи в Суайър, тя нарочно оставяше напрежението да нарасне.
— Ти по-добре от нас знаеш колко локално и непредвидимо е времето тук — накрая заяви археоложката, вече по-студено.
Блек забеляза колебанието на лицето на каубоя.
— Бурята може да е дошла отвсякъде — прибави тя.
Суайър се замисли за миг. После тихо рече:
— От върха на скалите се вижда много по-добре, отколкото откъдето и да е другаде.
Слоун се наведе към него.
— Лъжкиня ли ме наричаш, Роско?
В копринения й глас имаше едва доловима заплаха, която накара Суайър да отстъпи.
— Никак не те наричам. Но Нора нареди кивата да не се отваря.
— Ти си коняр — ледено отвърна Слоун. — Това решение не те засяга.
Суайър я погледна и стисна зъби. После рязко се изправи и се отдръпна настрани от групата.
— Ти каза, че Нора щяла да бъде запомнена, ако отворим кивата — процеди през зъби той. — Обаче това не е вярно. Ти ще бъдеш запомнена. И много добре го знаеш.
С тези думи каубоят се отдалечи от лагера и изчезна сред тополите.
Блек със сумтене се изтегли от последното стъпало на въжената стълба, стъпи върху скалния под на Кивира и преметна сака с инструменти до себе си. Слоун го чакаше при предпазната стена, но археологът импулсивно се обърна и отново погледна долината. Не можеше да повярва, че само преди четири часа е наблюдавал пороя от същото място. Лъчите на следобедното слънце невинно се отразяваха от стените на каньона. Въздухът бе хладен и ухаеше на влага от дъжда. Пееха птици. Лагерът беше разчистен й багажът бе пренесен по-нависоко. Единствените следи от катастрофата бяха реката, която разделяше малката долина като кафява рана, ужасяващите изтръгнати дървета и изровеният бряг покрай руслото й.
Блек се извърна и се приближи до Слоун, която подреждаше багажа си край предпазната стена. Той забеляза, че е пъхнала резервния пистолет на лагера в пояса си.
— За какво ти е това? — посочи оръжието ученият.
— Забрави ли какво се случи с Холройд? — без да вдига очи, отвърна Слоун. — Или с изкормените коне? Не искам гадни изненади докато документираме кивата.
Блек замълча за миг и се замисли.
— Ами Суайър? — попита той.
— Какво по-точно?
Археологът я погледна.
— Всичко това като че ли не го въодушевява особено.
Слоун сви рамене.
— Той е наемен работник. Никой не му иска мнението. Щом откритието ни стане известно, цяла седмица ще остане на първа страница, а в Югозапада — най-малко месец. — Тя го хвана за ръка и усмихнато я стисна. — Тогава Суайър ще запее друга песен.
По стълбата се покатери Бонароти с огромния револвер на кръста и инструменти за копаене на рамо. Слоун отдръпна ръка и взе вещите си.
— Да вървим — каза тя.
Блек и Бонароти я последваха през главния площад към дъното на мъртвия град. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите.
— Наистина ли мислиш, че в кивата има злато? — попита Бонароти.
Блек се обърна и видя, че готвачът го наблюдава. За пръв път откакто го познаваше, забеляза оживление, дори силно вълнение на лицето му.
— Да — потвърди той. — Не се сещам за друга възможност. Всички свидетелства насочват към това заключение.
— Какво ще правим с него?
— Със златото ли? — изненада се Блек. — Институтът ще реши, естествено.
Бонароти замълча и за миг археологът се вгледа в лицето му. Хрумна му, че няма представа какво мотивира човек като него.
Освен това му хрумна, че в постоянните си блянове за кивата, нито веднъж не се е замислил какво може да се случи със златото, след като я отворят. Навярно щяха да го изложат в института. Или в специален музей. Всъщност нямаше значение — името му щеше да се прослави заради самата находка, първоначалния момент на откриването.
Провряха се през прохода до тесния тунел и се вмъкнаха във вътрешната пещера. Слоун включи два портативни прожектора до кивата и ги насочи към затрупания с камъни вход. После се отдръпна назад, за да приготви фотоапарата си, докато Блек и Бонароти вадеха инструментите. Блек забеляза, че движенията на готвача са бавни, предпазливи, почти благоговейни.
Читать дальше