Дъглас Престън - Златото на Кивира

Почти два часа висяха край мътните води. Слоун смело обикаляше бреговете и наблюдаваше водата в търсене на оцелели. Блек никога не бе виждал толкова героично поведение. Или пък толкова майсторско преструване. Той се наведе напред и избърса очите си с длан. А може и да не се преструваше — точно сега беше прекалено уморен, за да го интересува.

Накрая всички, освен Слоун, се събраха при лагера. Пръснатите от вятъра чували бяха събрани, палатките отново бяха разпънати, донесените от стихията вейки и клони бяха разчистени. Никой не говореше, но всички помагаха. Сякаш просто трябваше да вършат нещо полезно, каквото и да е — това бе по-лесно, отколкото да стоят безцелно и да зяпат буйните води.

Блек се отпусна назад, дълбоко си пое дъх и се огледа. До него бяха чувалите, които се бяха канили да вземат със себе си: все още готови за пренасяне, безмълвен подигравателен спомен за несъстоялото се пътуване през тесния каньон. Нямаше нищо повече за вършене.

Бонароти последва примера му, приближи се и мълчаливо започна да разопакова готварските си принадлежности. Това сякаш повече от всичко друго показваше, че е изгубена и последната надежда. Той извади котлон и бутилка пропан, зареди кафеварката за еспресо и я покри от дъжда с тялото си. Скоро дойде и Суайър. Изглеждаше шокиран и сломен. След няколко минути се появи и Слоун, която безмълвно се изкачи по брега. Бонароти им раздаде чаши с кафе и Блек признателно отпи, усещайки как топлината се разлива по вкочанените му крайници.

Слоун пое чашата от готвача и впери в него кехлибарените си очи. Погледна и Суайър и накрая — многозначително — Блек. После наруши мълчанието.

— Струва ми се, трябва да приемем факта, че никой не се е спасил от пороя. — Говореше тихо и малко неуверено. — Просто не са имали време да излязат през каньона.

Археоложката замълча за миг. Блек се вслуша в плисъка на водата, в трополенето на дъжда.

— Какво ще правим сега? — попита Бонароти.

Слоун въздъхна.

— Комуникационната ни техника е унищожена и не можем да повикаме помощ. Даже да пратят спасителна експедиция, ще им трябва най-малко седмица, за да стигнат до външната долина, може би повече. А единственият ни път навън е преграден от вода. Ще трябва да изчакаме, докато пресъхне. Ако дъждовете не спрат, това може да продължи доста време.

Блек обходи с поглед другите. Бонароти наблюдаваше Слоун, обхванал в шепи чашата си с кафе. Все още замаян от случилото се, Суайър безизразно се взираше в празното пространство.

— Направихме каквото можехме — продължи тя. — За щастие по-голямата част от багажа ни е невредима. Това е добрата новина.

Слоун сниши глас.

— Лошата… ужасната новина е, че изгубихме четирима другари, включително ръководителя на експедицията. С нищо не можем да променим това. Струва ми се, че все още никой от нас не осъзнава напълно тази трагедия.

Тя замълча за миг.

— Първо, нека отдадем дължимата почит. През следващите дни и седмици ще имаме време да си спомняме за тях. Но сега нека отделим минутка да ги споменем в молитвите си.

Слоун наведе глава. Възцари се тишина, нарушавана само от плисъка на водата. Блек мъчително преглътна. Въпреки влагата гърлото му бе болезнено сухо.

След малко тя вдигна глава.

— Второ, нека не забравяме кои сме и защо сме дошли тук. Дойдохме да открием един изгубен град, да го проучим и документираме. Луиджи, преди няколко минути ти попита какво ще правим сега. Има само един отговор. Докато сме затворени тук, трябва да продължим.

Слоун замълча, за да отпие глътка кафе.

— Не можем да си позволим да губим дух, да се мотаем със скръстени ръце, да чакаме спасители, които може и да не дойдат. Трябва да вършим нещо полезно. — Тя говореше бавно и решително, като при всяко ново изречение обхождаше с поглед малката група. — А най-полезната работа предстои: документирането на Кивата на слънцето.

При тези думи разсеяното изражение изчезна от лицето на Суайър. Той изненадано се вторачи в Слоун.

— Случилото се днес е трагедия — вече по-бързо продължи тя. — Но е по силите ни да не допуснем тя да се превърне в нещо още по-лошо: трагична загуба. Кивата на слънцето е най-невероятната находка на тази невероятна експедиция. Това е най-сигурният начин да направим така, че Нора, Питър, Енрике и Бил да бъдат запомнени не със смъртта им, а с техните открития. — Слоун отново направи пауза. — Такова щеше да бъде и желанието на Нора.

— Нима? — внезапно се обади Суайър; Изненадата и смущението по лицето му бяха отстъпили място на нещо по-грубо. — Такова щяло да е желанието на Нора, казваш? Това?