Дъглас Престън - Златото на Кивира

Двамата мъже едновременно се обърнаха към Слоун. Тя монтира огромния фотоапарат върху тринога и отвърна на погледите им.

— Излишно е да подчертавам значението на това, което ще направим — каза археоложката. — Тази кива е археологическата находка на няколко поколения и ще се отнасяме с нея подобаващо. Ще действаме по правилата и ще документираме всяка стъпка. Луиджи, ти изкопай пясъка и праха от входа. Работи извънредно внимателно. Аарън, ти махни камъните и стабилизирай вратата. Но първо ще направя няколко снимки.

Тя се наведе зад фотоапарата и мрачната пещера се освети от светкавицата. После Слоун се изправи и кимна с глава.

Бонароти вдигна лопатата, а Блек насочи вниманието си към купчината камъни, затрупващи входа на кивата. Те бяха подредени един до друг без хоросан и очевидно не представляваха археологическа ценност — можеше да ги отстрани с ръка, без да прибягва до времеемки археологически методи. Но бяха тежки и мускулите на ръцете му скоро започнаха да се уморяват. Въпреки че самата купчина кой знае защо не бе покрита с дебел слой прах като останалата повърхност на кивата, Блек дишаше тежко: Бонароти беше вдигнал задушлив облак около целия вход.

Слоун стоеше на разстояние, правеше по някоя и друга снимка, водеше записки в бележника си и записваше размерите на сградата. От време на време предупреждаваше Бонароти да не проявява прекалено голямо нетърпение. Веднъж дори се озъби на Блек, когато в стената се блъсна случаен камък. Тя неусетно беше поела ролята на ръководител. Докато работеше, Блек разбра, че това навярно би трябвало да го подразни, тъй като имаше повече опит и беше доста по-възрастен. Ала бе прекалено развълнуван, за да го е грижа. Той пръв беше предположил съществуването на кивата. Той я бе намерил. И многобройните му бъдещи публикации за златото на анасазите изрично щяха да го подчертаят. Освен това сега двамата със Слоун бяха в един екип и…

Мислите му бяха прекъснати от мъчителна кашлица. Блек се отдръпна от входа за миг и избърса лицето си с ръкав.

Прахът се бе вдигнал на плътна завеса и за всичко това беше виновен Бонароти и неговата лопата. Лъчите на прожекторите осветяваха полегати стълбове прах. Сцена, достойна за четката на Брюгел. Той хвърли поглед към Слоун, която записваше наблюденията си, облегната на една скала. Тя вдигна очи към него и кисело се усмихна.

Блек няколко пъти пое дълбоко дъх и продължи да работи. Горният ред камъни беше отстранен и той се зае със следващия.

Изведнъж спря. Зад камъните различи червеникаво-кафява ивица.

— Слоун! — извика археологът. — Ела да погледнеш.

След миг тя се отзова до него. Размаха ръка, за да разнесе праха, и направи няколко снимки отблизо с малък фотоапарат.

— Зад камъните има глинен печат — каза Слоун. От нетърпение контраалтовият й глас бе придобил пискливи нотки. — Разчисти камъните, моля те. Но внимавай да не повредиш печата.

След като беше вдигнал горния ред, работата вървеше по-бързо. След минути Блек напълно разкри печата: голям глинен квадрат, залепен върху пласт мазилка. Върху него бе отпечатана обърната спирала.

Слоун отново се приближи да го разгледа.

— Странно — каза тя. — Печатът изглежда нов. Виж го сам.

Блек го проучи по-внимателно. Определено беше нов — прекалено нов, помисли си той, за да е на седемстотин години. Затрупаната с камъни замазана врата още отначало го бе безпокоила: просто изглеждаше прекалено не на място, за да е част от самата постройка. Странен беше и фактът, че вездесъщият прах не покрива камъните. Още малко, и щеше да го обземе пълно отчаяние.

— Не е възможно някой да е бил тук преди нас — промълви Слоун.

После се обърна към Блек.

— Тази запечатана врата е била изключително добре защитена. Няколко реда камъни са я предпазвали от природните стихии. Нали така?

— Да. — Отчаянието на Блек мигновено се изпари и отново го обзе вълнение. — Това обяснява защо печатът изглежда толкова нов.

Слоун направи още няколко снимки и се отдръпна назад.

— Да продължаваме.

Задъхан и възбуден, Блек удвои усилията си в разчистването на каменната стена.

Късното следобедно слънце огряваше куполите и кухините на обширното скално плато високо над опустошения от пороя каньон на Кивира. Възлести хвойни осейваха странния пейзаж, в пясъка растяха дива елда и лилава върбинка. Малки стръмни дерета пресичаха местността и лъкатушеха сред червения пясъчник. В по-дълбоките дупки по скалните корита все още искреше дъждовна вода. Тук-там над земята се издигаха причудливи скални образувания, покрити с по-тъмни пластове камък, като противни джуджета, клекнали сред дърветата. От изток се приближаваше нов, по-малък буреносен облак. Ала тук, на триста метра над платото на Кивира, небето все още весело бе осеяно с бели облачета, постепенно пожълтяващи на отслабващата светлина.