Дъглас Престън - Златото на Кивира

Две маскирани фигури безшумно напредваха по скрито дере. Придвижваха се бавно, плахо, сякаш не бяха свикнали или нямаха желание да са навън през деня. Едната спря за кратко, приклекна и пи от дълбока дупка, пълна с дъждовна вода. После отново продължиха към сянката на висока скала, където спряха.

Единият кожоносец бръкна в гънките на кожуха си и измъкна торбичка от еленова кожа. Сребърните раковини подръннаха при движението му. Той извади горна част от човешки череп, пълна със сухи сбръчкани топчета, напомнящи сиви копчета. Другарят му извади друг череп и дълъг сух корен с формата на човешко същество и го постави на пясъка до първия череп. Двамата тихо запяха с треперещи гласове. Проблесна обсидианов нож, който отряза краищата на корена.

Работеха бързо и безшумно. Украсена с ивици от бяла глина ръка погали сбръчканите топчета. Кожоносецът взе три от тях в дланта си и бързо ги пъхна през отвора на устата на маската си. Разнесе се висок звук от преглъщане. Втората фигура последва примера му. Ритъмът на песента се ускори.

Запалиха слаб огън и под скалния навес се издигнаха вълма дим. Коренът беше нарязан на дълги, тънки ленти, бързо опушен на огъня и оставен настрани. В огъня хвърлиха пера, които бавно се сгърчиха и стопиха. После върху въглените бяха поставени няколко пъстри живи бръмбара, които затрепериха, умряха и се овъглиха. Извадиха ги, поставиха ги във втория череп, смачкаха ги на ситно и ги разбъркаха с вода от кожен мях.

Вдигнаха черепа на север и като запяха още по-бързо, един след друг пиха от течността. Ивиците корен отново бяха поставени в огъня, където се свиха и почерняха, вдигайки грозни струи жълт дим. Кожоносците наведоха глави над жарта и дълбоко поеха дима в гърдите си. Ритъмът на напева стана безумно бърз и последните звуци бяха като жужене на жътварки.

Нов буреносен облак се, приближаваше от изток и хвърляше сянка върху земята. Първият кожоносец отново бръкна под сплъстения си кожух и хвърли шепа кремави цветове от татул в огъня. Те бързо се сгърчиха и пратиха струи дим към помръкващото небе. Фигурите се наведоха над дима и жадно го вдишаха. Във въздуха над платото изведнъж се разнесе прекрасен аромат на грамофончета. Покритите с кожуси гърбове започнаха да се разтърсват и сребърните раковини силно зазвъняха.

Отново се вдигна ръка и поръси черен прашец в четирите посоки на света: север, юг, изток и накрая запад. Черепът вече беше празен — цялото му съдържание бе погълнато. Едната фигура вдигна глава към небето. Изпод кожената маска се стичаше гъста слюнка, вдървените длани се протегнаха нагоре. Гневният напев се усили и ускори.

После внезапно се възцари тишина. Последните вълма дим се плъзнаха по скалата. И фигурите с ужасяваща бързина си тръгнаха, тичайки като черни сенки и изчезвайки по Пътя на жреците в мрачната долина на Кивира.

Роско Суайър седеше на един камък и въртеше окъсан оглавник в ръце. Бележникът със стиховете му лежеше забравен на камъка до него. Беше дълбоко развълнуван. Недалеч край кипящите води се издигаше голяма топола, която се клатеше под натиска на пороя. На долните й клони висяха дълги въжета.

Каубоят знаеше какво е това: сивкави конски черва. Един от неговите коне. И поради силната им стадна привързаност щом бе загинал един, трябва да бяха мъртви всички.

В долината се бе спуснал мрак, но небето все още беше болезнено светло. Земята сякаш се колебаеше между деня и нощта, попаднала в онова загадъчно състояние, което се среща само в най-дълбоките каньони в Юта.

Той погледна бележника си, разтворен на поемата за Ураган, която неуспешно се бе опитвал да довърши. Замисли се за коня: за тридневното му преследване, за духа на това великолепно животно. За Арбъкълс: кротък, добродушен, способен. Спомни си всичките си коне, които беше изгубил в тази експедиция, всеки със свои особености, и всичките дреболии, от които се състоеше животът му с тях. Странностите, навиците им, пътищата, по който бяха яздили… мисълта за гибелта им му бе непоносима.

И после се замисли за Нора. Неведнъж го беше вбесявала. Ала не можеше да не се възхищава на нейната смелост, на понякога безразсъдната й решителност. Каква ужасна смърт!

Сигурно бе чула приближаването й и беше разбрала какво означава.

Той обходи с поглед долината, цялата в тъмнолилаво, зелено и златно под яркотюркоазено небе. Красиво място. И все пак зловещо в своята красота.

Очите му се насочиха към скрития град. Онези тримата бяха горе и отваряха кивата, сякаш нищо не се е случило. И щяха да получат цялата слава. А Нора щеше да получи паметна плоча на някоя стена в института. Суайър отвратено се изплю, въздъхна и се обърна да вземе бележника си.