Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нереалността все повече го обгръщаше и археологът със залитане се отдръпна от кивата в опит да проясни главата си. И усети непреодолима умора. Погледна Бонароти, който продължаваше равномерно да размахва кирката. После се обърна към Слоун, която напрегнато чакаше отстрани.

Внезапно се разнесе звук от срутване на мазилка и Блек завъртя глава към кивата. Беше се отцепило голямо парче кирпич и при падането си върху скалния под се бе пръснало на парчета. Дупката вече беше достатъчно голяма, за да може да се влезе през нея.

Той вдигна един от прожекторите на Слоун и се запъти към входа.

— Махни се от пътя ми — каза ученият и безцеремонно изблъска Бонароти.

Готвачът залитна, хвърли кирката си и с присвити очи се обърна към него. Но Блек не му обърна внимание и отчаяно се опита да насочи лъча към назъбения отвор.

— Отдръпнете се — разнесе се иззад него гласът на Слоун. — Казах да се отдръпнете настрани, и двамата.

Бонароти се поколеба за миг и отстъпи крачка назад. Блек го последва, изненадан от неочаквано ледения й тон.

Тя се приближи, като правеше снимки в движение. След това провеси фотоапарата на шията си, обърна се към Блек и взе прожектора от ръцете му.

— Помогни ми — каза Слоун.

Блек постави ръце на хълбоците й и я повдигна към дупката. Лъчът бясно се плъзна по тавана на кивата. После изведнъж отслабна до меко сияние. Той бързо скочи след нея, провря се през назъбената дупка и непохватно се просна по очи, като плюеше вездесъщия прах. С някаква безпристрастна част от ума си археологът си помисли, че Хауард Картър едва ли би се държал точно така.

Слоун беше захвърлила прожектора и той лежеше в праха. Разтреперан от вълнение, Блек се изправи на крака, хвана го за металната дръжка и го вдигна нагоре. Ръката го заболя от движението. Сякаш електрически ток пронизваше дробовете му всеки път щом си поемеше дъх. Но той не забелязваше: това бе мигът на голямото откритие, определящият миг на целия му живот.

Бонароти беше влязъл след него, ала Блек не му обърна внимание. От всички страни лъщеше злато. Почти сумтейки от възбуда, археологът се наведе напред и вдигна най-близкия предмет — блюдо, пълно с някакъв прах.

Мигновено разбра, че нещо не е наред. Блюдото в ръката му беше леко, материалът бе топъл на пипане, не като злато. Той изсипа праха и доближи съда към лицето си.

После се изправи и с ридание го захвърли на земята.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Слоун.

Ала Блек не я чуваше. Той се огледа наоколо с внезапно диво отчаяние и започна да вдига и хвърля предмет след предмет. Всички бяха еднакви. Залитна, падна и с усилие се изправи. След толкова трескави надежди безкрайното разочарование беше непоносимо. Блек механично се обърна към спътниците си. Бонароти неподвижно стоеше под назъбената дупка със смаяно изражение на покритото си с прах лице.

После бавно насочи очи към Слоун. В мъката и невъобразимия си ужас не можа да разбере, че вместо отчаяние, на лицето й сияе отмъстителна усмивка.

Нора нямаше представа колко време е минало, преди най-после да усети хладен повей, който разроши мократа коса на челото й. Постепенно си спомни къде е и какво се е случило. Главата й безмилостно запулсира и тя жадно вдъхна свежия въздух.

Затискаше я нещо ужасно тежко. Нора напрегна сили и тежестта леко се измести. В пещерата проникна бледа светлина. Ревът на каньона бе отслабнал до гърлено вибриране, което отекваше до костите й. Или може би просто пълните й с вода уши заглушаваха грохота.

Тя протегна крака, мъчително се обърна в тясната пещера и видя, че притискащата я тежест е Смитбак. Той неподвижно лежеше на хълбок. Ризата на гърдите му висеше на съдрани ивици. Въпреки сумрака Нора с ужас забеляза, че гърбът му е нарязан, сякаш от жесток бой с камшик. Първата вълна на пороя беше минала над тях, докато се бяха вмъквали под скалния навес. Смитбак я бе защитил с тялото си и беше поел яростта на стихията със собствения си гръб.

Тя внимателно доближи глава до гърдите му и постави трепереща длан върху лицето му. Сърцето му биеше слабо, но поне биеше. Без да осъзнава какво прави, Нора го целуна по ръцете и лицето. Клепачите му се отвориха — очите отдолу бяха изцъклени и мътни. След миг погледът му се фокусира, устните му беззвучно помръднаха, лицето му се сгърчи от болка.

Над рамото му Нора вида, че водата е на няма и метър и половина под таеното им убежище. Беше спаднала от първоначалния пристъп на пороя, ала за нейна изненада отново се покачваше. По стените на каньона се стичаха ручейчета и тя разбра, че наблизо отново вали проливен дъжд. Не само в тяхната пещера бе тъмно: навън също се смрачаваше. Сигурно беше останала в безсъзнание няколко часа.