Дъглас Престън - Златото на Кивира

Внезапно се закова на място. Във въздуха се носеше миризма: мирис на дим, мокра пепел и още нещо, от което в гърлото му заседна буца. Огледа се наоколо с широко отворени в мрака очи и изчака езиците на мълниите да го насочат. И го видя — както очакваше, в подножието на една голяма скала наблизо имаше останки от огън.

Бързо се озърна и се увери, че е сам, че съществата, които бяха запалили този огън, отдавна ги няма. После приклекна и разрови пепелта с пръсти. Извади овъглени корени, нарязани на ивици и ги разтърка с палец и показалец. Свъси вежди и нетърпеливо продължи да търси в пепелта. Едната му ръка стисна нещо и старецът ахна: венче от цвете, сиво и сбръчкано. Поднесе го към носа си. Ароматът потвърди най-страшните му опасения: под тежкия мирис на дим все още можеше да усети ухание на грамофончета.

Той се изправи и избърса длани в мокрия си панталон. Веднъж като малък в Нанкоуип бе видял нещо ужасно: един много стар човек, лош човек беше обезумял под въздействие на този опиат и се бе нахвърлял срещу всеки, който се изпречеше на пътя му. Силите му се бяха учетворили и се беше наложило да го укротяват шестима млади мъже от селото.

Ала това бе по-страшно. Много по-страшно. Онези, които следеше, бяха взели татула по древния начин, по злия начин, смесвайки го с един вид гъби, мескалов кактус и забранени насекоми. Нечестивият дух щеше да ги обладае, да даде огромна сила на крайниците им и убийствено помътняване на умовете им, да ги накара да забравят своите и чуждите болки.

Той приклекна и отправи кратка страстна молитва в мрака. После отново се изправи и още по-бързо продължи надолу по пътеката.

Бонароти апатично седеше на гладкия камък на планетария, облегнал гръб на скалната стена и опрял лакти върху вдигнатите си колене, той се взираше в мрака извън заобления перваз, скриващ големия град. В долината цареше тъмнина, от време на време разкъсвана от мълниите в небето. По цялата дължина на надвисналия скален навес се стичаше тънка водна завеса и покриваше входа на Кивира. Вече нямаше защо да напуска спокойствието на сухия град. Всъщност нямаше причини да прави каквото и да е, освен да изтърпи следващите няколко дни с колкото може повече утеха и по-малко неудобства. Знаеше, че би трябвало да изпитва много по-силно разочарование. Отначало — през първите минути, след като бе разбрал, че в тайната кива няма злато, а само безброй древни гърнета, — го бяха връхлетели непреодолимо смайване и вцепенение. Ала тук, в покрайнините на града, усещаше само остра болка в костите. Златото и без това нямаше да е негово. Зачуди се защо е работил толкова усилено, защо толкова много се е развълнувал. Сега единствената му награда беше неестествената тежест в крайниците. Ръкохватката на големия револвер се впиваше в корема му. Преди няколко минути му се бе сторило, че чува бързи стъпки по главния площад, последвани от гневен разговор в долината. Но в този досаден дъжд не можеше да е сигурен. Чувстваше ушите си задръстени с прах — може би му се беше причуло. А и не изпитваше желание да провери.

С огромно усилие бръкна в джоба на гърдите си за цигара, после прерови джобовете на панталона за кибрит. Знаеше, че пушенето на обекта е забранено, но в момента изобщо не го интересуваше. Освен това някак си усещаше, че Слоун няма да обръща толкова голямо внимание на такива неща, колкото Нора Кели. Пушенето бе единствената утеха, останала му на това пусто място. Както и тайният му запас от трапа, която криеше дълбоко сред готварските съдове.

Ала цигарата не го утеши. Имаше отвратителен вкус: на картон и стари чорапи. Бонароти я извади от устата си и внимателно я разгледа, после пак я захапа. Всяко ново всмукване на дима го пронизваше с остра болка в белите дробове. Той се закашля, угаси я с палец и показалец и я пусна в джоба си.

Нещо му подсказваше, че проблемът не е в цигарата. За миг се замисли за Холройд и си спомни вида му в онези мъчителни минути, преди да умре. Инстинктивно се изправи на крака. Но рязкото движение сякаш източи кръвта от главата му. Стана му горещо и в ушите му отекна странен нисък рев. Трябваше да се облегне на скалата, за да не падне.

Дълбоко си пое дъх, после още веднъж. Предпазливо се опита да пристъпи напред. Светът се завъртя наоколо и отново се наложи да се облегне. Беше седял само петнадесет минути, може би най-много половин час. Какво му ставаше? Облиза устни и се вторачи в центъра на града. Усещаше болезнен натиск в главата си. Дъждът като че ли поотслабваше и все пак постоянното монотонно плющене все повече започваше да го дразни. Безцелно се запъти към главния площад. Повдигането на краката му се струваше изключително трудно.