Дъглас Престън - Златото на Кивира

Когато стигна в средата на мрачния площад, Бонароти спря. Въпреки откритото пространство имаше усещането, че триетажните постройки се приближават към него от всички страни и тъмните им прозорци го зяпат като очи на череп.

— Лошо ми е — безизразно каза той.

Плисъкът на дъжда го измъчваше. Единственото му желание беше да се избави от него: да намери някое тъмно тихо място, където да се свие на кълбо и да запуши ушите си с длани. Бавно, механично се обърна и зачака поредната светкавица да освети града. Жълтият проблясък го насочи към вратата на най-близката група помещения и готвачът се помъкна към нея, сподирен от отекналата над долината гръмотевица.

Спря на входа — мимолетна тревога прониза мъглата от умора и болка. Чувстваше, че ако веднага не легне, ще се строполи на пода. И все пак чернотата на стаята пред него беше толкова пълна, толкова наситена, че сякаш пълзеше пред очите му. Никога не бе виждал, нито си беше представял толкова отвратително явление. Или му се гадеше от внезапната миризма: силен сладникав мирис на цветя. Обзет от колебание, той се олюля на мястото си.

После го обля нова вълна от шемет и Бонароти изчезна в мрака на помещението.

Примижала заради острата светлина на светкавицата, Слоун видя, че Нора изчезва в бурята, вероятно се бе насочила към свлачището — нямаше къде другаде да се скрие. Докато са взираше, усети студената тежест на оръжието в дланта си. Ала не го извади и не понечи да тръгне след Нора.

Колебаеше се. Първоначалният шок, когато бе видяла Нора да се появява жива от мрака, отслабваше и оставяше на мястото си смут. Нора я беше обвинила в убийство. Убийство. Някак си й се струваше, че това не се отнася за нея. Спомни си изражението по лицето на Нора и я обзе гняв. Нора бе поискала метеорологичната прогноза и тя я беше повторила дума по дума. Ако не бе толкова упорита, ако не беше настоявала да си тръгнат…

Слоун пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Трябваше да премисли нещата, да действа внимателно и предпазливо. Знаеше, че Нора не представлява непосредствена физическа опасност: имаше пистолет у себе си. От друга страна, Нора можеше да се натъкне на Суайър или Бонароти.

Тя избърса дъждовните капки от челото си с опакото на дланта. Всъщност къде бяха Суайър и Бонароти? Нямаше ги в града, не бяха и в лагера. Едва ли стояха някъде наоколо в мрака под проливния дъжд. Даже Суайър не беше толкова тъп. Това би било глупаво.

Мислите й се върнаха към невероятното откритие, което преди малко бяха направили. Откритие, по-удивително от самата Кивира, Откритие, което Нора се беше опитала да предотврати. При тази мисъл гневът й отново припламна. Нещата се бяха развили по-добре, отколкото се бе надявала. Всичко, за което беше мечтала, се намираше в онази кива и я чакаше да го обяви за своя находка. Най-трудното бе минало. Можеше да привлече на своя страна Бонароти, даже Суайър. Почти с изненада осъзна, че е отишла прекалено далеч, за да се върне. Особено след смъртта на Арагон и Смитбак. Сега на пътя й стоеше единствено Нора Кели.

В мрака се разнесе слаба кашлица. Слоун се завъртя на пети и инстинктивно измъкна пистолета от пояса си. Звукът идваше откъм медицинската палатка.

Запъти се натам, като извади фенерчето си от джоба си и затули края му в шепа, за да прикрие блясъка. На входа спря и се поколеба. Трябваше да е Суайър или може би Бонароти: не беше останал никой друг. Дали бяха чули Нора? Обзе я нещо подобно на паника и тя се вмъкна вътре с протегнато напред оръжие.

За нейна огромна изненада там спеше Смитбак. За миг просто го зяпна. После се сети — Нора бе споменала само за смъртта на Арагон. Двамата с журналиста някак се бяха спасили.

Слоун се отпусна на колене, остави фенерчето и се облегна на мократа стена на палатката. Не беше честно. Всичко вървеше толкова добре. Може би щеше да измисли как да се справи с Нора. Обаче сега и Смитбак…

Журналистът отвори очи.

— О! — Той с усилие повдигна глава. — Здрасти.

Ала Слоун не го гледаше.

— Стори ми се, че чух викове — каза Смитбак. — Или просто съм сънувал?

Тя му махна с пистолета да млъкне.

Смитбак запремигва. После се ококори.

— Какво правиш с този пистолет?

— Ще млъкнеш ли? — изсумтя Слоун. — Опитвам се да мисля.

— Къде е Нора? — попита той и на лицето му внезапно се изписа подозрение.

Слоун най-после го погледна. В същия момент в главата й започна да се оформя план.

— Мисля, че се крие при свлачището в края на каньона — след малко отвърна тя.