Дъглас Престън - Златото на Кивира

На мекия пясък зад тополите лежеше Блек. Ризата му бе разтворена, босите му крака бяха разкрачени, коленете му бяха свити нагоре. Очите му бяха затворени. От устните му се изтръгна тих стон. Слоун го беше възседнала и бе опряла длани върху гърдите му. Потта лъщеше по голото й тяло на лунната светлина. Смаяно зяпналият Холройд неволно се наведе напред. Той се изчерви, смутен или засрамен от наивността си. Блек отново запъшка от усилие и удоволствие, докато проникваше в нея. Слоун се надвеси над него — тъмната й коса покри лицето му, гърдите й тежко се поклащаха при всеки тласък. Питър бавно плъзна поглед по тялото й. Тя напрегнато се взираше в лицето на Блек, по-скоро с изражение на съсредоточено внимание, отколкото на наслада. Във вида й имаше нещо почти хищно. За миг му заприлича на котка, която си играе с мишка.

Този образ обаче се изпари, когато Слоун отново се плъзна надолу към Блек, после пак и пак, яздейки го с безпощадна, безмилостна прецизност.

Нора дръпна повода и спря Арбъкълс. Тя застана до коня и погледна надолу от върха на Дяволския гръбнак към долината, която старият индианец беше нарекъл Чилба. Чувстваше се изтощена, гадеше й се от изкачването по склона. Арбъкълс трепереше и плуваше в пяна от напрежението. Ала бяха успели: и този път освободените му от желязото копита не се бяха хлъзгали по пясъчника.

Вятърът силно брулеше хребета и няколко разкъсани следобедни облака се събираха най далечната планина на север, ала самата долина беше окъпана в слънчеви лъчи.

Смитбак спря зад нея, целият пребледнял.

— Значи това е Чилба, тази клоака на злото — след малко каза той. Това трябваше да е шега, но гласът му все още трепереше от ужасяващото изкачване по склона на хребета.

Нора не отговори веднага. Тя клекна, подкова конете и изчака крайниците й да престанат да треперят. После се изправи, изтупа се и бръкна в самара за бинокъла си. Внимателно разгледа дъното на долината в търсене на Суайър и конете. Тополите и ивиците трева бяха приятна гледка след дългата езда в тази жега. Беше един и половина. Накрая откри каубоя седнал на един камък край потока, загледан в пасящите коне. Той вдигна поглед към тях.

— Хората са зли — накрая отвърна Нора и отпусна бинокъла. — А не местата.

— Възможно е — каза Смитбак. — Но още от самото начало усещам нещо странно в това място. Нещо, от което ме побиват тръпки.

Тя го погледна.

— Винаги съм си мислила, че само аз се чувствам така.

Яхнаха конете и мълчаливо поеха надолу. Насочиха се право към тревистия бряг на потока и останаха на седлата, докато животните нагазиха да утолят жаждата си. Водата заклокочи в краката им. С периферното си зрение Нора видя, че Суайър препуска към тях, яхнал неоседлания си кон.

Когато спря на отсрещния бряг, той премести поглед от Нора към Смитбак и обратно.

— Значи върнахте и двата коня — с нескрито облекчение каза каубоят. — Ами копелетата, които убиха моите коне? Пипнахте ли ги?

— Не — отвърна археоложката. — Човекът, когото си видял на хребета, е бил един стар индианец, който се е разположил на лагер наблизо.

На лицето на Суайър се появи недоверчиво изражение.

— Стар индианец, казваш? Какво е правил на хребета, по дяволите?

— Искал е да види кой е в долината — поясни Нора. — Каза, че никой от неговото село не идвал тук.

Суайър замълча за миг и задъвка тютюна си.

— Значи сте тръгнали по грешна следа — накрая заяви той.

— Тръгнахме По единствената следа. Следата на мъжа, когото си видял.

В отговор той изплю струя тютюнев сок и образува кафяво кратерче в пясъка.

— Роско, ако се беше запознал с него, щеше да разбереш, че не е убиец на коне — прибави Нора.

Устните на Суайър продължаваха да се движат. Двамата дълго се взираха един в друг. После каубоят повторно се изплю.

— Мамка му! — изруга той. — Не твърдя, че си права. Обаче ако е вярно, тия копелета, дето са убили конете ми, още са наблизо. — С тези думи той обърна коня си с невидим натиск с коляно и препусна по течението на потока.

Нора го проследи с поглед и погледна журналиста. Смитбак само сви рамене.

Докато пресичаха долината към тъмния тесен каньон, тя вдигна поглед нагоре. Небето на север се беше покрило с буреносни облаци. Младата жена се намръщи. Летните дъждове трябваше да започнат след две седмици. Ала при такова небе можеха да ги очакват още същия следобед.

Нора пришпори коня си към каньона. „Най-добре да влезем, преди да е заваляло“ — помисли си тя. Скоро стигнаха отвора. Разседлаха конете и ги пуснаха да препуснат при останалите от стадото.