Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Не е необходимо… — започна Нора.

Ала старецът вече се ръкуваше с тях. Той се обърна и се наведе към спалния си чувал.

— Мисля, че ни отпратиха — прошепна Смитбак.

Върнаха се при конете, разседлаха ги и се разположиха на лагер от отсрещната страна на скалите.

— Какъв образ! — малко по-късно измърмори журналистът, докато развиваше спалния си чувал. Конете бяха напоени и доволно пръхтяха наблизо. — Първо ни изкарва ангелите с тия приказки за кожоносците, а после изведнъж заявява, че било време за сън.

— Да — потвърди Нора. — Точно когато разговорът стигна до баща ми. — Тя развърза своя чувал.

— Той изобщо не каза от кое племе е.

— Мисля, че е от нанкоуип. Оттам идва името на селото.

— Тая работа с магьосничеството е адски отвратителна. Вярваш ли му?

— Вярвам в силата на злото — след малко отвърна Нора. — Но ми е трудно да приема идеята за бягащите с вълчи кожи, за магьосници с трупен прах. В Кивира има артефакти на стойност милиони долари. По-вероятно е да си имаме работа с хора, които се опитват да ни уплашат с магьосничество.

— Възможно е, обаче планът им изглежда доста сложен. Обличат се във вълчи кожи, режат парчета от конете…

Двамата замълчаха. Повя студен нощен вятър. Нора разтърка ръце от внезапния хлад. Не можеше да си обясни случилото се в ранчото, косматата фигура, тичаща успоредно на пикапа й. И същата тъмна фигура на кухненската врата. И изчезването на Търбър.

— Къде е подветрената страна? — изведнъж попита Смитбак.

Нора го погледна.

— Искам да знам къде да си оставя ботушите — поясни той. В мрака на Нора й се стори, че вижда крива усмивка на лицето му.

— Остави ги до спалния си чувал и ги насочи на изток — отвърна тя. — Може през нощта да гонят гърмящите змии.

Археоложката с въздишка събу собствените си ботуши, легна и се уви в чувала си, както си беше с прашните дрехи. Започна да изгрява нащърбен полумесец, забулен в разкъсани облаци. На няколко метра от себе си чуваше сумтенето на Смитбак, който се готвеше за сън. В нощното спокойствие мислите за кожоносци и магьосници се изпариха под тежестта на умората.

— Странно — каза журналистът. — Определено има нещо гнило в Дания.

— Какво, обувките ти ли?

— Много смешно. Имам предвид нашия домакин. Той крие нещо. Обаче мисля, че не е свързано с конете.

В далечината се разнесе рев на реактивен самолет. Нора разсеяно откри бледата му мигаща светлинка, която пресече кадифения мрак. Сякаш прочел мислите й, Смитбак рече:

— Седи си някой в оня самолет, кърка мартини, тъпче се с пушени бадеми и решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Нора тихо се засмя.

— Като стана дума за „Таймс“, откога работиш там?

— Ще станат около две години, откакто публикувах предишната си книга. Взех си отпуска, за да дойда на тази експедиция.

Нора се надигна на лакът.

— А защо дойде?

— Моля? — Въпросът изглежда го изненада.

— Попитах те нещо съвсем просто. Това е опасна и мръсна експедиция. Защо напусна удобния стар Манхатън?

— И да пропусна най-голямото археологическо откритие ли? — Смитбак се завъртя в спалния си чувал. — Е, предполагам, че не е само заради това. В края на краищата нямаше гаранция, че ще открием нещо. Ако се замислиш, вестникарската работа понякога е адски скучна. Даже да е в „Ню Йорк Таймс“ и всички да коленичат пред теб, когато влизаш в стаята. Обаче нали знаеш, всъщност тъкмо в това е разковничето: да откриваш изгубени градове, да слушаш истории за убийства, да лежиш под звездите с красива… — Той се прокашля. — Е, разбираш какво искам да кажа.

— Не, не разбирам — изненадана от внезапното си вълнение, отвърна Нора.

— Да лежиш под звездите с жена като теб — довърши Смитбак. — Звучи малко неубедително, нали?

— Ами да. Но въпреки това ти благодаря.

Тя погледна длъгнестата фигура на Смитбак, бледо огряна от звездната светлина. Очите му блестяха.

— Е? — след малко попита Нора.

— Какво?

— През последната седмица стойката ти се промени от езда върху твърдо седло, издържаше на жажда, хапаха те коне, едва не падна от скала, спаси се от гърмяща змия, плаващ пясък и кожоносци. Радващ ли се, че си дошъл?

Смитбак я погледна.

— Да — простичко отвърна той.

Без да откъсва очи от него, Нора се пресегна в мрака, откри дланта му и я стисна.

— И аз се радвам.

Към полунощ в тъмното небе изгря полумесец и пресечените пустини в Южна Юта се окъпаха в бледа светлина. Край езерото Пауъл спеше пристанището Уахуип, мълчаха джетовете и туристическите корабчета. Лабиринтът от тесни каньони на север и запад, които водеха към Дяволския гръбнак, тънеха в тишина.