Дъглас Престън - Златото на Кивира

В долината Чилба две фигури бавно вървяха по таен проход, по-скоро пукнатина в скалата, отколкото пътека, майсторски замаскирана, изтъркана от векове на ерозия и употреба. Това бе Пътят на жреците: задният вход на Кивира.

Фигурите изплуваха от мастилената чернота на скалите и се изкачиха върху пясъчниковото плато, където бе скрита долината на Кивира. Зад тях изцвили кон и възбудено затропа с копита. Ала тази вечер те бяха оставили конете на мира, бяха се промъкнали покрай каубоя, който ги вардеше, без да му прережат гърлото. Той неподвижно седеше с ръка върху оръжието си и плюеше струи тютюнев сок. Нека си седи — съвсем скоро щеше да дойде и неговият час.

Двамата с животинска безшумност се придвижиха по широката меса високо над долината. Макар че луната хвърляше бледи ивици светлина по пясъчника, те ги избягваха и се криеха в сенките. Тежките животински кожи върху гърбовете им висяха отстрани и се влачеха по неравната скала под тях. Фигурите се плъзгаха напред, безшумни като призраци.

След цяла вечност спряха, сякаш по даден знак. Пред тях се мержелееше мрачен кладенец: малката долина на Кивира. Поточето ромолеше под лунната светлина на дъното на каньона. На известно разстояние от него догаряше лагерният огън и се вдигаше съвсем тънка струйка дим, която достигаше до ноздрите на двете фигури, вперили погледи от ръба на скалите.

Очите им се преместиха към силуетите, които лежаха край огъня.

Бледата лунна светлина огряваше няколко палатки, разположени в кръг. До тях имаше привидно безредно разхвърляни спални чували. Тъй като палатките бяха затворени и тъмни, не можеше да се определи броят на хората. Застанали неподвижно, двамата дълго се взираха, после абсолютно безшумно се плъзнаха по ръба на каньона.

От време на време спираха да погледнат надолу към спящите. От долината се носеха тихи звуци: бухане на бухал, клокочене на вода, шумолене на листа, раздвижени от нощен ветрец. Веднъж издрънчаха сребърните раковини на пояса на едната фигура. Накрая стигнаха до въжената стълба.

Там фигурите спряха и заинтригувано разгледаха комуникационната техника. Изтече минута, после още една.

Едната фигура се насочи към ръба на скалата и погледна тясната стълба. Тя изчезваше под скалния перваз. Фигурата се намираше точно над лагера и светлината на огъня на около двеста и петдесет метра разстояние изглеждаше странно близо и гневна червена буца злато в мрака. Дълбоко от гърдите на човека се надигна нисък гърлен звук и заглъхна в стон, който преля в тих монотонен напев. После той отново се обърна към уредите.

След десет минути бяха свършили работата си.

Двамата продължиха нататък по ръба към края на каньона. Древната тайна пътека се спускаше през една цепнатина в скалата към тесния каньон отвъд долината на Кивира. Пътеката беше идеално скрита и ужасяващо опасна. Под тях се чуваше звук от падаща кипяща вода, която оттам започваше дългия си път към река Колорадо.

След малко стигнаха песъчливото дъно. Безшумно се измъкнаха през завесата от мъх, заобиколиха свлачището и тръгнаха в подножието на скалната стена, като се движеха в най-дълбоките сенки. Спряха, когато наближиха първия човек от експедицията: той спеше под звездите извън лагера и бледото му лице изглеждаше мъртвешки сивкаво на лунната светлина.

Едната фигура бръкна под сплъстения кожух и измъкна торбичка, ушита от изсушена човешка кожа, която странно блестеше. Развърза я, бръкна вътре и с изключителна предпазливост извади костен диск и древна тръба от върбово дърво, излъскана от употреба и покрита с врязан орнамент, представляващ дълга обърната спирала. Дискът мътно лъсна на лунната светлина, когато го превъртя веднъж и после още веднъж. Фигурата повдигна края на тръбата към устните си и се наведе към лицето на спящия. Разнесе се звук от духане и от тръбата за миг разцъфна облак прах. След това двете безшумни привидения се върнаха към скалата и потънаха в сенките.

Питър Холройд се закашля и се събуди.

Беше сънувал кошмар. Вятърът бе поръсил лицето му с пръст. Или беше прах от работата предишния ден, разсеяно си помисли той, избърса лицето си и се надигна.

Не го бе събудил само прахът. По-рано беше чул някакъв шум: странен вик, довян от вятъра, сякаш пъшкаше самата земя. Навярно щеше да реши, че е сънувал, ала никога не си бе представял такова нещо. Сърцето му бясно туптеше.

Холройд се хвана за двата края на спалния чувал и се огледа наоколо. Полумесецът хвърляше ивици сребристосиня светлина. Той обходи с поглед палатките и неподвижните черни гърбици на спалните чували. Всички спяха.