Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Да омагьосва хора от разстояние — повтори журналистът. — Безшумно да се движи нощем. — Той изсумтя и поклати глава.

Беюдзин го погледна за миг с блестящи в сгъстяващия се мрак очи, после пак се извърна.

— Ще ви разкажа една история — след кратко колебание рече той. — Нещо, което ми се случи преди много години като малък. Отдавна не съм я разказвал на никого.

В тъмнината просия червено въгленче и когато дръпна от цигарата, лицето на индианеца за миг стана тъмночервено.

— Беше лято. Помагах на дядо си да закара стадо овце в Ескаланте. Пътуването беше двудневно, затова бяхме взели конска каруца. Спряхме да пренощуваме в местност, наречена Скалата на сянката. Направихме кошара от клони за овцете, пуснахме коня да пасе и легнахме да спим. Към полунощ внезапно се събудих. Беше черна нощ: нямаше нито луна, нито звезди. Не се чуваше нито звук. Нещо не беше наред. Повиках дядо си. Нищо. Седнах и хвърлих съчки в огъня. Когато се разгоря, аз го видях.

Беюдзин силно дръпна от цигарата си.

— Лежеше по гръб, очите му ги нямаше. Върховете на пръстите му липсваха. Устата му беше зашита. Нещо беше станало с тила му. — Червеното огънче на цигарата се раздвижи в мрака. — Станах и хвърлих всички съчки в огъня. На светлината видях коня на пет-шест метра от себе си. И той беше проснат на земята. Червата му бяха натрупани до него. Всички овце в кошарата бяха мъртви. И всичко това… всичко това… без никакъв шум.

Той смачка фаса и червеното пламъче изчезна.

— Докато огънят угасваше, видях още нещо. Две очи, червени от пламъците. Очи в мрака, но нищо друго. Не мигаха, не се движеха. Но някак си усещах, че се приближават. После чух тихо пухтене. В очите ми влезе прах и започнаха да парят. Паднах на земята, прекалено уплашен, за да извикам.

Не си спомням как съм се прибрал вкъщи. Сложиха ме да си легна със силна треска. Накрая се наложило да ме закарат с каруца в болницата в Сидър Сити. Лекарите казаха, че съм болен от коремен тиф, обаче роднините ми знаеха, че не е така. Тръгнаха си един по един. Два дни не видях никой от тях, освен баба ми. Но когато се върнаха в болницата, вече бях започнал да оздравявам. За изненада на лекарите.

Последва кратко мълчание.

— По-късно научих къде са били роднините ми. Върнали се при Скалата на сянката, където бяхме спрели да пренощуваме. Взели със себе си най-добрия следотърсач в селото. От мястото водели огромни вълчи стъпки. Тръгнали по следата и тя ги отвела при самотна къща на изток от Нанкоуип. Вътре имало… е, предполагам, че вие бихте го нарекли човек. Било пладне и той спял. Роднините ми не рискували. Застреляли го в съня му. — Беюдзин замълча за миг. — Трябвали им страшно много патрони.

— Как са разбрали? — попита Смитбак.

— До него имало магьоснически знахарски вързоп. С корени, растения и насекоми: забранени неща, използвани само от кожоносците. Намерили трупен прах. И в комина открили… парчета месо, закачени да се сушат.

— Но не разбирам как?… — въпросът на Смитбак остана недовършен.

— От кого? — попита Нора.

Беюдзин не отговори директно. Но след малко се обърна. Въпреки мрака тя усети напрегнатия му поглед.

— Казахте, че от конете ви били отрязани парчета от пет места — от челото и от двете страни на гърдите и корема — рече старецът. — Знаете ли какво общо имат те?

— Не — отвърна Смитбак.

— Да — промълви Нора с пресъхнала от внезапен страх уста. — Това са петте места, където козината на конете образува спирала.

Небето съвсем бе помръкнало и над тях сияеше огромен купол от звезди. Някъде в далечината залая койот и скоро му отговори друг.

— Не биваше да ви разправям всичко това — каза Беюдзин. — Ще ме сполети зло. Но сега може би разбирате защо веднага трябва да напуснете това място.

Нора дълбоко си пое дъх.

— Благодаря ви за помощта, господин Беюдзин — отвърна тя. — Ще ви излъжа, ако ви кажа, че разказът ви не ме е уплашил. Уплаши ме до смърт. Но аз ръководя разкопки на обект, заради чието откриване баща ми е дал живота си. Не мога да оставя работата недовършена.

Това като че ли удиви индианеца.

— Баща ви е умрял тук, така ли?

— Да, но не открихме тялото. — Нещо в гласа му я накара да го попита: — Знаехте ли за това?

— Нищо не знам. — Старецът рязко се изправи на крака. Вълнението му се бе усилило. — Но съжалявам за баща ви. Моля ви, помислете за това, което ви казах.

— Едва ли можем да го забравим — отвърна Нора.

— Добре. Сега ще си лягам. Трябва да ставам рано. Затова ще се сбогувам с вас. Можете да пуснете конете си да пасат в клисурата. Долу при потока има много трева. Утре сутрин ще ви оставя закуска. Мен няма да ме има.