Дъглас Престън - Златото на Кивира

Имаше необикновен вид. Косата му бе дълга и бяла, сплетена на две плитки по традиционния за индианците начин. На главата му беше завързана кърпа. Панталоните му, неописуемо стари, ала съвсем чисти, бяха поне двадесет сантиметра по-къси от нормалното. На прашните си, тънки като пръчки крака носеше чисто нови червени високи маратонки без чорапи. Ризата му беше от еленова кожа, украсена с ивици фини мъниста, на шията му висеше тюркоазена огърлица. Но погледът на Нора бе привлечен от лицето над огърлицата. То излъчваше строгост и достойнство, строгост, която контрастираше на весело блещукащите му черни очи.

— Отдалече идвате — с тънък, писклив глас каза той. Говореше с насечения и в същото време мелодичен акцент, типичен за Югозапада. — Намерихте ли каквото търсехте в моя лагер?

Нора го погледна в очите.

— Не сме се приближавали до лагера ви — отвърна тя. — Търсим човека, който е убил конете ни.

Мъжът спокойно отвърна на погледа й и леко присви очи. Добродушието му сякаш се стопи. За миг Нора се зачуди дали няма пак да вдигне пистолета си и усети, че дясната й длан неволно се свива.

После напрежението се изпари и мъжът пристъпи напред.

— Кофти е да изгубиш коне — рече той. — В лагера имам студена вода, печен заек и люти чушки. Ще дойдете ли?

— С удоволствие — отвърна Нора.

Последваха го до сухата хвойна. Мъжът им даде знак да седнат на камъните около огъня и приклекна да завърти шиша. После разрови огъня, извади с една пръчка увитите във фолио люти чушки и ги остави до огнището, за да не изстиват.

— Чух ви, че идвате, та реших да се кача горе и да видя кои сте. Из тия краища не идват много хора, нали знаете. Човек трябва да внимава.

— Толкова ли шум вдигахме? — попита Смитбак.

Мъжът го погледна със спокойните си тъмни очи.

— Ясно — каза журналистът.

Непознатият изрови манерка от пясъка в сянката на една скала и я подаде на Нора. Тя мълчаливо я пое и едва сега осъзна, че умира от жажда. Мъжът разрови пепелта, разпали огъня с няколко съчки от хвойната и пак завъртя шиша със заека.

— Та значи вие сте в долината Чилба — рече той, когато седна срещу тях.

— Чилба ли? — попита Смитбак.

Другият кимна с глава.

— Долината оттатък високия хребет. Видях ви онзи ден от върха. — Той се обърна към Нора. — Сигурно и вие сте ме видели. И сега сте тук, защото някой е убил конете ви и вие сте решили, че съм аз.

— Открихме само едни следи — предпазливо отвърна археоложката. — И водеха насам.

Вместо отговор, мъжът се изправи, опита заека с върха на ножа си и отново приклекна.

— Казвам се Джон Беюдзин — рече той.

Нора се замисли за миг.

— Извинявайте, че не се представихме. Аз съм Нора Кели, а това е Бил Смитбак. Аз съм археоложка, а Бил е журналист. Тук сме на археологическо проучване.

Беюдзин кимна с глава.

— Приличам ли ви на убиец на коне? — неочаквано попита той.

Нора се поколеба.

— Нямам представа как изглеждат убийците на коне.

Мъжът не отговори веднага. После погледът му омекна, усмивката се върна на лицето му и той отново кимна.

— Заекът е готов — каза Беюдзин, изправи се и ловко вдигна шиша от огъня. Той го облегна на един плосък камък, ловко отряза двата задни крака, сложи ги върху плоски камъни и ги подаде на Нора и Смитбак. После разви чушките и внимателно прибра фолиото. — Малко сме зле с такива удобства — рече мъжът и набучи парче заек на ножа си.

Чушките бяха почти непоносимо люти и очите на Нора се насълзиха, но умираше от глад. Смитбак лакомо нападна своята порция. Беюдзин ги наблюдаваше и одобрително кимаше с глава. Тримата мълчаливо завършиха вечерята.

Накрая мъжът им подаде манерката. Последва неловка пауза.

— Страхотна гледка — наруши мълчанието Смитбак. — Колко е наемът на тоя имот?

Беюдзин се засмя и отметна глава назад.

— Просто трябва да свикнеш с тази земя. Шейсет и пет километра безводна пустош до моето село. — Той се огледа наоколо и вятърът разроши косата му. — Нощем не се вижда нито една светлинна.

Слънцето започваше да залязва и странният пейзаж се превръщаше в импресионистична палитра от златисти, лилави и жълти багри. Нора погледна Беюдзин. Въпреки че не го бе отрекъл, кой знае защо беше сигурна, че той не е човекът, когото търсят.

— Можете ли да ни помогнете да открием убиеца на конете ни? — попита тя.

Мъжът се вторачи в нея.

— Не знам — накрая отвърна той. — Какво проучвате?

Нора се поколеба. Дали Беюдзин променяше темата, или щеше да направи някакво разкритие. Макар самият той да не беше убил конете, може би знаеше кой го е извършил. Объркана и уморена, тя дълбоко въздъхна.