Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Не знаех, че се издигаме на такава височина — каза Смитбак, след като спря коня си и се огледа.

В този момент Нора усети слаб мирис на кедров дим и даде знак на журналиста тихо да слезе от седлото.

— Усещаш ли миризмата? — прошепна тя. — Наблизо има лагерен огън. Хайде да оставим конете тук и да продължим пеш.

Двамата завързаха животните за един пелинов храст и закрачиха по пясъка. Скоро стигнаха до скалисто възвишение. Нора приклекна и надникна през една тясна пролука между скалите. Смитбак последва примера й.

Под изсъхнала крива хвойна в голия край на месата слабо димеше тих огън. Два чатала подпираха шиш, на който беше забучено одрано и изкормено животно, навярно заек. На завет под скалата бе опънат стар военен спален чувал до няколко вързопа от еленова кожа. Вляво от малкия лагер започваше склонът. Наблизо пасеше кон, завързан на петнадесетметрово въже.

От височината се откриваше възхитителна гледка. Ерозиралият стръмен склон се спускаше към неравен терен, сух, безжизнен, осеян с дерета и гигантски скални мегалити, хвърлящи дълги сенки. По-нататък Започваше гъсто залесеното плато Акуейриъс, черна неправилна линия на хоризонта. В Късния следобеден зной отчаяно свиреше щурец.

Нора бавно въздъхна. Знаеше, че би трябвало да се чувства малко глупаво, като се крие и мелодраматично наднича през скалите. После си помисли за косматите фигури в пустата къща в ранчото и за спиралите от конски черва, целите покрити в мухи и вдигащи пара на слънцето.

Следите заобикаляха скалите и водеха право към лагера.

— Изглежда там няма никого — прошепна Нора.

Гласът й прозвуча високо и тънко в собствените й уши.

Побиха я тръпки от страх.

— Да, но не може да са далеч. Виж заека. Какво ще правим сега?

— Мисля да яхнем конете и да се приближим мирно и кротко. И да чакаме някой да се появи.

— Да бе, и да ни гръмнат направо на седлата.

Нора се обърна към него.

— Имащ ли по-добро предложение?

— Да. Да се върнем обратно и да видим какво е сготвил за вечеря Бонароти.

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Тогава ще ида сама, пеш. Едва ли ще убият сама жена.

Смитбак се замисли.

— Не те съветвам. Ако са същите, които са те нападнали, фактът, че си жена, не ги е спрял.

— Й какво да правим?

Журналистът не отговори веднага.

— Ами да се скрием и да почакаме да се върнат. Можем да ги изненадаме.

Нора го погледна.

— Къде?

— В ония скали зад нас. Ще наблюдаваме отгоре. Ще ги видим, когато се появят.

Върнаха се при конете, отдалечиха се от следата и заличиха следите си. После се покатериха зад лагера и зачакаха в малка ниша между две големи скали. Скоро Нора чу зловещ звук. В сянката на един камък на петнадесетина метра от тях видя увита на спирала гърмяща змия, която беше изправила клиновидната си глава и леко се полюляваше.

— Сега е моментът да ми покажеш, че стреляш точно — рече Смитбак.

— Не — мигновено отвърна Нора.

— Защо?

— Защото изстрелът ще се чуе надалеч. Наистина ли искаш да предупредим онези хора за присъствието си?

Журналистът внезапно се скова.

— Струва ми се, че вече е късно да мислим за това.

На хребета зад тях Нора видя силует на мъж, очертан на фона на небето. На десния му хълбок висеше оръжие. Нямаше представа откога е там и ги наблюдава.

Зад мъжа се появи куче. Когато ги видя, то нададе яростен лай. Мъжът изрече кратка команда и кучето се скри зад краката му.

— Господи! — промълви Смитбак. — Не изглеждаме много добре, както се крием зад тия скали.

Нора нерешително чакаше. Оръжието тежеше на хълбока й. Ако този човек бе от нейните нападатели и беше убил конете…

Мъжът неподвижно стоеше на фона на помръкващото небе.

— Ти ни забърка в това — каза журналистът. — Какво ще правим сега?

— Не знам. Да му кажем „здрасти“?

— Страхотна идея. Смитбак колебливо вдигна ръка. След малко мъжът на хребета направи подобен знак.

После се спусна по склона и се запъти към тях със странно скована походка. Кучето го последва.

В следващия миг с ужасяваща скорост извади пистолета си и стреля.

Ръката на Нора инстинктивно се стрелна към оръжието и в този момент главата на гърмящата змия експлодира сред пръски кръв и отрова. Археоложката се обърна към Смитбак. Лицето на журналиста беше сивопепеляво, а в дясната му си длан беше револверът на Суайър.

Мъжът се приближи към тях с бавни решителни крачки.

— Малко сте нервни, а? — каза той, докато прибираше пистолета в кобура. — Тия гадни гърмящи змии! Знам, че не позволяват на мишките да се разплодят, обаче не искам да настъпя някоя по опашката, когато нощем изляза да пусна една вода.