Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Информацията е поверителна. Нали не възразявате да не ви отговоря веднага?

— В долината Чилба ли?

— Не точно.

— Моето село е нататък — посочи на север той. — Нанкоуип. На нашия език това означава „цветя до вировете“. Всяко лято идвам тук за една-две седмици. Тревата е добра, има много съчки за огън и там долу има извор.

— Не сте ли самотен? — попита Смитбак.

— Не — простичко отговори Беюдзин.

— Защо?

Прямотата на журналиста като че ли малко го смути и той впери в него странно проницателния си поглед.

— Идвам тук, за да стана отново човешко същество — бавно отвърна мъжът.

— Ами през останалата част от годината? — продължи Смитбак.

— Извинете го — побърза да се намеси Нора. — Той е журналист. Постоянно задава въпроси.

Знаеше, че в повечето индиански култури е проява на грубост да любопитстваш и разпитваш.

Беюдзин обаче се засмя.

— Няма нищо. Само съм изненадан, че не носи диктофон или фотоапарат като повечето бели хора. Така или иначе, през повечето време паса овце и извършвам обреди. Лечебни обреди.

— Знахар ли сте? — безцеремонно попита Смитбак.

— Традиционен лечител.

— Какви обреди?

— Обреда на четирите планини.

— Наистина ли? — очевидно се заинтригува журналистът. — За какво е той?

— Това е обред, продължаващ три нощи. Пеене, изпотяване и билкови церове. Лекува тъга, угнетеност и безнадеждност.

— И действа ли?

Беюдзин го погледна.

— Естествено. — Упоритият интерес на Смитбак обаче като че ли го караше да говори уклончиво. — Разбира се, винаги има хора, на които нашите обреди не въздействат. Тъкмо затова идвам тук. Заради провалите.

— Нещо като търсене на напътствие — рече Смитбак.

Беюдзин махна с ръка.

— Ако идването в пустинята, молитвите и дори постенето може да се нарекат „търсене на напътствия“. Всъщност търся душевно изцеление. Искам да си напомня, че не ни трябва много, за да сме щастливи. Това е всичко.

Той се размърда и се озърна наоколо.

— Но вие имате нужда от място, където да опънете спалните си чували.

— Тук има много място — отвърна Нора.

— Добре — каза Беюдзин.

Той се отпусна назад, сложи съсухрените си длани зад главата си и облегна гръб на скалата. Тримата отправиха погледи към слънцето, което потъваше под хоризонта. Небето засия в странно тъмнолилаво, което постепенно отстъпи място на нощния мрак. Мъжът сви цигара, запали я и жадно задърпа, като несръчно я държеше между палеца и показалеца си, сякаш пушеше за пръв път.

— Съжалявам, че пак повдигам въпроса, но ако знаете нещо за човека, който е убил конете ни, бих искала да го чуя — каза Нора. — Възможно е с проучванията си да сме обидили някого.

— Вашите проучвания. — Беюдзин изпусна облак дим в смълчания здрач. — Още не сте ми разказали за тях.

Археоложката се замисли за миг. Изглежда тази информация бе цената за помощта му. Естествено, нямаше гаранция, че ще може да им помогне. И все пак трябваше да узнаят кой стой зад убийствата.

— Това, което ще ви кажа, е поверително — бавно отвърна Нора. — Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

— Питате дали ще кажа на някого ли? Не, щом не искате. — Той хвърли угарката от цигарата си в огъня и започна да свива нова. — Имам много пороци — кимна към цигарата Беюдзин. — Още една причина да идвам тук.

Тя го погледна.

— Разкопаваме скално селище на анасазите.

Беюдзин сякаш внезапно се вцепени и ръката му замръзна във въздуха, докато усукваше двата края на цигарата. После отново се раздвижи. Паузата беше кратка, ала поразителна. Той запали цигарата и мълчаливо се отпусна назад.

— Градът е изключително важен — продължи Нора. — В него има безценни уникални артефакти. Ще бъде огромна трагедия, ако го плячкосат. Боим се, че тези хора може би искат да ни прогонят оттам, за да могат да ограбят обекта.

— Да ограбят обекта — повтори Беюдзин. — А вие ще вземете ли тези артефакти? За да ги занесете в някой музей?

— Не — отвърна тя. — Засега ще оставим всичко както си е.

Мъжът продължи да пуши цигарата си, ала движенията му бяха станали някак заучени и решителни и очите му бяха непроницаеми.

— Ние никога не ходим в долината Чилба — бавно рече той.

— Защо?

Беюдзин повдигна цигарата пред лицето си и димът заструи измежду пръстите му. Той погледна Нора с неразгадаемо изражение.

— Как са били убити конете ви? — попита мъжът.

— Изкормени са. Червата им са извадени и увити на спирали. В очите им са забити пръчки с пера. И са отрязани парчета от кожите им.