Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Тук е истински рай — докато прекосяваха зеления оазис, отбеляза Смитбак. — Какво прави насред пустинята?

— Сигурно е резултат от обилни валежи — отвърна Нора. — Дъждовете тук не са като на изток, локални са. На едно място може да се изсипе потоп, а на километър оттам земята да е напукана от суша.

Излязоха от долината и отново продължиха през каменистата пустош.

— Какво ще кажеш да обядваме? — предложи Смитбак. — Наближава два. Обикновено обядвам късно, обаче стомахът ми си има граници на глада.

— Наистина ли стана два? — Нора смаяно си погледна часовника и се протегна на седлото. — Трябва да сме се отдалечили на около двайсет и пет километра от хребета. — Тя се замисли. — Съвсем скоро ще навлезем на индианска територия. Резерватът Нанкоуип започва някъде наблизо.

— И какво означава това? Има ли някакъв шанс да намерим автомат за кока-кола?

— Не, селото е на два дни път оттук, пък и няма електричество. Искам да кажа, че ще се подчиняваме на техните закони. Ако срещнем индианки, те едва ли ще погледнат с добро око на двама чужденци, които нахлуват на тяхна земя и ги обвиняват, че са убили конете им. Трябва да внимаваме.

Смитбак замълча за миг.

— Като се замисля, може да не съм чак толкова гладен.

Едва забележимата следа сякаш продължаваше вечно и се виеше сред хаос от дерета, скрити долини, сенчести клисури и дюни. Нора предполагаше, че вече са на индианска територия, но нямаше нито ограда, нито знаци, разбира се. Тъкмо такава земя белите хора бяха дали на индианците из целия Запад — отдалечена от всичко и абсолютно безполезна.

— И какво точно съм провалил? — внезапно попита Смитбак.

Нора се обърна да го погледне.

— В подножието на хребета ти каза, че за малко не съм провалил всичко. Мислих за това и не виждам да съм направил нещо, което самата ти да не си направила.

Нора пришпори Арбъкълс.

— Боя се, че ще цитираш думите ми в книгата си.

— Няма, честно.

Тя мълчаливо продължи напред.

— Наистина, Нора, сериозно. Просто искам да знам какво става с теб.

Археоложката отново изпита странно удоволствие от интереса му.

— Какво ти е известно за предисторията на тази експедиция? — попита тя и насочи поглед към следите по земята.

— Знам, че Холройд ти е помогнал да определиш местонахождението на Кивира. Доктор Годард ми каза, че пръв я е открил баща ти. Исках да те разпитам за това, обаче… — Смитбак млъкна.

„Обаче си знаел, че ще ти откъсна главата“ — с неочаквано угризение си помисли Нора.

— Преди около две седмици двама мъже ме нападнаха в старото ранчо на родителите ми — започна тя. — Поне си мисля, че са били мъже, облечени като зверове. Поискаха да им дам някакво писмо. Съседката ми ги прогони с пушката си. Тогава не разбрах за какво говорят. Но после попаднах на писмото, което преди много години баща ми е написал на майка ми. Някой го беше пратил съвсем наскоро. Нямам представа кой и защо и не мога да изхвърля тази мисъл от главата си. Така или иначе, в писмото баща ми казваше, че е открил Кивира. Даваше указания — неясни, но с помощта на Питър се оказаха достатъчни, за да стигнем дотук. Мисля, че нападателите ми също са искали да узнаят местонахождението на Кивира. За да могат да я плячкосат, да ограбят съкровищата й.

Тя замълча за миг и облиза устните си, болезнено сухи от слънцето.

— Затова се опитах да запазя експедицията в тайна. Всичко вървеше добре. А после на пристанището се появи ти с бележник в едната ръка и мегафон в другата.

— О! — Дори без да се обръща, Нора долови засрамените нотки в гласа на журналиста. — Съжалявам. Знаех, че целта на експедицията се пази в тайна, но нямах представа, че и самата експедиция е секретна. — След кратка пауза той прибави: — Нищо не съм издал, да знаеш.

Нора въздъхна.

— Може и да не си. Обаче определено вдигна голям шум. Хайде да забравим за това, съгласен ли си? Реакцията ми беше прекалено остра. Самата аз бях малко нервна — по очевидни причини.

Известно време яздиха в мълчание.

— Какво мислиш за моята история? — накрая попита Нора.

— Сега съжалявам за обещанието си да не я публикувам. Смяташ ли, че ония хора още са по следите ти?

— Според теб защо настоях лично да се отправя на тази разходка? Предполагам, че същите хора, които ме нападнаха, са убили конете. Което означава, че вече знаят къде е Кивира.

Следите неочаквано напуснаха странния каменен лабиринт и се изкачиха върху тясна меса. Отвсякъде ги заобикаляше шеметна гледка, каньони в други каньони, изчезващи в лилавите дълбини. На изток вече се виждаха покритите със сняг върхове на планината Хенри, сини и неизказано самотни в безкрайната далечина. От отсрещната страна на месата се издигаха скали, които скриваха района в тази посока.