Дъглас Престън - Златото на Кивира

Тя поклати глава и се върна при Смитбак.

— Кой може да извърши такова нещо? — попита я той.

„Кой наистина?“ През последния час Нора постоянно си задаваше този въпрос. Най-вероятният отговор беше прекалено страшен, за да го приеме.

След двадесет минути стигнаха в подножието на хребета. След още двадесет се изкачиха на върха. Тя спря конете, отново слезе и бавно се огледа наоколо. От огромния Дяволски гръбнак се разкриваше гледка към хиляди километри пясъчникови каньони. На север се виждаше далечната синя гърбица на Барни Топ, на североизток като безмълвен страж се издигаше платото Кайпаровиц.

А точно пред тях бяха ужасяващите завои на пътеката, която водеше отвъд хребета. Някъде долу лежаха Жезъл, Ураган и Мухогъз.

— Кажи ми, че няма да слизаме долу — рече Смитбак.

Нора мълчаливо се отдалечи на няколко крачки от конете и внимателно разгледа ивиците пясък между скалите. Нямаше следи от кон, но пък вятърът на върха можеше да ги е заличил.

Тя се обърна натам, откъдето бяха дошли. Въпреки че не бе откъсвала очи от земята, не беше видяла нищо друго, освен стари следи от конски копита. Археоложката потрепери — отлично знаеше, че няма друг път към долината. И все пак загадъчните убийци на конете не бяха оставили следи при преминаването си.

Отново погледна стръмната пътека, която се спускаше по отвъдния склон на Дяволския гръбнак и сякаш просто изчезваше оттатък хребета. Нора знаеше, че сливането винаги е по-опасно от изкачването. Ужасният спомен от висенето й над пропастта я връхлетя с удвоена сила. Тя разтри върховете на пръстите си — вече не носеше превръзки, но все още я пареха при мисълта за преживяното.

— Ще поразузная надолу пеш — промълви тя. — Ти ме чакай тук.

— Готов съм на всичко, стига да не се приближавам до оная пътека — отвърна Смитбак. — Не мога да си представя по-ужасен начин да слезеш от една скала. Освен да паднеш, естествено. А това поне ще е по-бързо.

Нора пое надолу по стръмната пътека. Както можеше да се очаква, по първата отсечка, която бе само скала, нямаше следи от загадъчния ездач. Ала когато стигна до осеяната с чакъл част от пътя, в една ивица пясък видя пресен отпечатък от конско копито. При това от неподкован кон.

— Ще слизаме ли долу? — с отчетливо отсъствие на въодушевление попита Смитбак, когато Нора се върна на върха.

— Да — потвърди тя. — На Суайър не му се е сторило. Някой се е качил тук с кон.

Археоложката пое дълбоко дъх, после още веднъж. И внимателно поведе Арбъкълс надолу. В началото на пътеката конят се опита да се съпротивлява, но с малко увещания Нора го накара да продължи. Смитбак я последва с Компанйеро. Конете пръхтяха, чуваше се звук от стържене на копита по камък. Нора не откъсваше очи от пътеката, дишаше равномерно и се опитваше да не позволи на погледа си да се плъзне към бездънната бездна под тях. Веднъж инстинктивно погледна: там бе сухата долина, странните скални образувания, напомнящи на купчинки камъчета, нискораслите хвойни. Краката на Арбъкълс трепереха, но той вървеше с наведена надолу глава. Нора вече познаваше пътеката и най-опасните места, така че можеше да ги заобикаля.

Точно преди втория завой чу, че копитото на коня й се подхлъзва, и панически пусна повода, но Арбъкълс успя да спре, целият разтреперан. Явно неподкованите копита бяха по-подходящи за такъв терен. Когато Дора се наведе да вдигне въжето, покрай тях прелетяха два гарвана, носещи се по топлите въздушни течения. Мънистените им очи се завъртяха да ги погледнат. Единият дрезгаво изграчи.

След още двадесетина напрегнати минути Нора стигна до долината, обърна се и видя, че Смитбак я настига. Изпитваше толкова силно облекчение, че едва не го прегърна.

В този момент вятърът промени посоката си й донесе до ноздрите й ужасна смрад: трите мъртви коня лежаха на няма и петдесет метра от тях, засипани с натрошени камъни.

Онзи, който бе минал оттук, несъмнено ги беше разгледал.

Нора подаде юздите на Смитбак и се запъти натам, като се опитваше да сподави обзелите я угризения и страх. Животните лежаха на известно разстояние едно от друго с разцепени кореми и пръснати по скалите вътрешности. И там наистина откри следите, които търсеше: отпечатъци от неподкован кон. За своя изненада тя видя, че не идват от юг като тяхната експедиция, а от север — посоката на индианското селце Нанкоуип, отдалечено на много дни път от това място.

— Следите водят на север — каза Нора на Смитбак и му даде знак да слезе от коня.