Дъглас Престън - Златото на Кивира

Суайър изпитателно я изгледа, но продължи да мълчи.

Блек се обърна към Нора.

— Това е безумие. Ти, сама? Не можеш да тръгнеш, ти си ръководител на експедицията.

— Тъкмо затова не мога да пратя никой друг. — Нора се огледа. — Ще отсъствам само един ден, най-много едно денонощие. В това време вие със Слоун и Арагон ще взимате решения с мнозинство. Ще открия кой и защо го е извършил.

— Мисля, че просто трябва да повикаме полицията — предложи Блек. — Имаме радиостанция.

Арагон внезапно избухна в неприсъщ за него смях.

— Да повикаме полицията ли? Каква полиция?

— Защо не? Все още сме в Америка, нали?

— Нима? — измърмори антропологът.

Последва кратко мълчание. После Смитбак се обади с неочаквано тих и твърд глас.

— Съвсем ясно е, че тя не може да тръгне сама. Аз съм единственият, който не участва в разкопките. Ще ида с нея.

— Не — автоматично възрази Нора.

— Защо? Сметището може да остане без мен за един ден. Пък и напоследък Аарън не се упражнява достатъчно. Не съм лош ездач и ако се наложи, мога да стрелям.

— Трябва да се помисли за още нещо — включи се в обсъждането Арагон. — Ти каза, че тези убийства пращали послание. Не смяташ ли, че има друга възможност?

Нора го погледна.

— Каква по-точно?

— Че убийствата са извършени, за да примамят хората извън лагера, където по-лесно ще се справят с тях един по един? Може би онзи човек на хребета нарочно се е показал на Суайър?

Нора облиза устните си.

— Още едно основание да отида с нея — каза Смитбак.

— Я почакайте — разнесе се студеният глас на Суайър. — Забравихте ли за Дяволския гръбнак? Три мои коня вече са мъртви благодарение на оня проклет хребет.

Нора се обърна към него.

— Мислих за това. Ти каза, че онзи ден си видял конник на хребета. И снощи във външната долина явно е имало хора с коне. Няма друг път за насам, освен през хребета. Басирам се, че яздят неподковани коне.

— Неподковани ли? — попита журналистът.

Тя кимна с глава.

— Неподкованият кон е по-стабилен на тясна пътека като онази по склона на Дяволския гръбнак. Желязо върху камък е като кънки по лед. Но кератинът на конското копито не се пързаля по камъка.

Суайър все още я зяпаше.

— Няма да позволя конете ми да си разбият копитата по тоя неравен терен.

— Ще ги подковем щом се спуснем от хребета. Носиш ковашки инструменти, нали?

Каубоят бавно кимна с глава.

— Просто ще се опитам да разбера кой и защо е извършил това — продължи Нора. — Можем да оставим закона да се погрижи за останалото, когато се върнем в цивилизацията.

— Тъкмо от това се страхувах — каза Суайър.

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в затвора за убийство? — попита тя. — Защото точно това ще се случи, ако отидеш и застреляш някого.

Суайър не отговори. Готвачът мълчаливо се завъртя на пети и влезе в палатката си. След малко се появи навън с оръжието си, кутия патрони и кожен кобур и ги подаде на Нора. Тя закопча кобура на кръста си, отвори тежкото оръжие, завъртя барабана и пак го затвори. После откъсна капака на кутията, изсипа патроните в шепа и бързо ги напъха в гнездата на патрондаша. Накрая хвърли празната кутия в огъня и се обърна към Суайър.

— Ние ще се погрижим за това — спокойно заяви тя.

Скип стигна до металната врата на автосервиз „Елмо“ и поспря, за да си придаде справедливо възмутен вид. Сглобяемият гараж от гофрирана ламарина се печеше в жегата в мизерния край на Керилос Роуд, грозен квартал със заведения за бързо хранене, автокъщи за автомобили втора ръка и търговски комплекси на юг от града. Зад „Елмо“ имаше само равна прерия, окичена с билбордове и табели ПОД НАЕМ и СТРОИТЕЛСТВО ПО ПОРЪЧКА — признаци на неудържимия растеж на Санта Фе.

Скип изобрази нужната физиономия и влезе вътре, като теглеше Теди Беър на къса дебела кожена каишка. В отсрещния край беше вдигнат неговият плимут със скръбно провиснали гуми. Отдолу стоеше собственикът на автосервиз „Елмо“ — длъгнест мъж в избелял гащеризон и скъсана фланелка, обидно лекьосана с машинно масло около огромния, неприлично увиснал език на „Ролинг Стоунс“. Емблемата представляваше точно отражение на дебелите устни на самия Елмо.

— Защо го мъкнеш със себе си? — изхленчи той и кимна с глава към кучето. — Алергичен съм към кучешки косми.

Скип отвори уста да произнесе тирада, ала Елмо вдигна бележника си.

— Счупена кобилица — бързо започна той, като облизваше дългия си, почернял от масло пръст и прелистваше страниците. — Разбита ръчна спирачка. Огъната главина. Най-малко пет-шестстотин. Плюс изтеглянето от шосе номер три.