Дъглас Престън - Златото на Кивира

Очите му се спряха на ниско възвишение, може би на двадесетина метра от лагера. Обикновено там спеше Нора. Тази нощ я нямаше — нямаше ги двамата със Смитбак, Често през пустинните нощи Холройд бе поглеждал в тази посока и се беше чудил дали да не се приближи и да поговори с нея, да й каже, че всичко това означава много за него. Че тя означава много за него. И никога не бе събирал смелост да го направи.

Той с въздишка се отпусна по гръб. Даже Нора да беше там, тази нощ нямаше желание за нищо друго, освен да лежи. Бе уморен до смърт, не си спомняше някога да се е чувствал така. В отсъствието на Нора Слоун му беше наредила да разчисти пясъка и праха, които се бяха натрупали до задната стена на руините, недалеч от Прохода на Арагон. Не бе разбрал защо трябва да копае точно на това място — в предната част на обекта имаше предостатъчно участъци, които им предстоеше да проучат. Но Слоун беше отхвърлила възраженията му с кратко обяснение, че често зад градовете на анасазите се откривали изключително важни пиктограми. Удивляваше го бързината, с която тя бе поела ръководството след заминаването на Нора. Арагон работеше сам в един отдалечен ъгъл на обекта. Лицето му беше мрачно и строго — очевидно бе направил поредното смущаващо откритие и беше прекалено зает, за да обръща внимание на каквото и да е друго. Що се отнасяше до Блек, в присъствието на Слоун той сякаш губеше всякаква критичност и автоматично се съгласяваше с нея. Затова Холройд от сутринта до мръкване бе размахвал лопата и гребло. И сега му се струваше, че даже след цял месец къпане няма да може да измие мръсотията от косата, носа и устата си.

Той впери поглед в нощното небе. Усещаше странен вкус и долната челюст го болеше. Слепоочията му пулсираха. Доскоро не знаеше какво се върши на експедиция, но неясните му романтични представи за отваряне на богати гробници и разчитане на надписи нямаха нищо общо с това безкрайно бъхтане. Навсякъде се появяваха фантастични руини от загадъчни цивилизации, докато те ту поставяха координатни мрежи, ту чертаеха планове. И изравяха купища пясък. Беше му писнало от копаене. И не му харесваше да работи под ръководството на Слоун. Тя прекалено добре съзнаваше съвършенството си и влиянието си върху другите, прекалено често използваше чара си, за да постигне каквото иска. След сблъсъка с Нора в Руините на Пит той винаги беше нащрек, в нейно присъствие.

Холройд въздъхна и затвори очи, за да облекчи болката в главата си. Това цупене не бе в негов стил — обикновено се ядосваше само когато не успяваше да направи нещо. Със Слоун всъщност всичко беше наред. Просто беше безцеремонна, бе свикнала да, става нейното и не беше негов тип. За него нямаше значение дали копае пясък или разбива камъни. Важното бе, че е там — в Кивира, на това чудно легендарно място. Нищо друго нямаше значение.

Изведнъж се напрегна и рязко отвори очи. „Отново онзи шум.“

Той отметна одеялото си настрани и колкото може по-тихо се изправи на колене. Не се чуваше нищо. Не, ето го пак: шепот, тих стон.

Но този звук се различаваше от звука, който го беше събудил. Той бе някак си по-мек, по-мек и по-близък.

На слабата светлина Холройд се озърна наоколо за пръчка, джобно ножче, нещо, което да използва като оръжие. Пръстите му стиснаха тежък фенер. Той го вдигна, помисли си дали да не го включи, ала се отказа. Изправи се на крака и се олюля, после възстанови равновесието си. След това безшумно се запъти по посока на звука. Над долината отново се беше спуснала тишина, но шумът като че ли бе дошъл иззад тополовата горичка край потока.

Холройд предпазливо заобиколи сандъците и самарите и се отдалечи към потока. Облак забули луната и наоколо се спусна непрогледен мрак. Беше му горещо, тъмнината го дезориентираше. След като се бе изправил, главоболието му се беше изострило и пред очите му сякаш се бе спуснала завеса. Той смътно различи нещо, което приличаше на силно отровна гъба. Вместо да го разгледа по-внимателно, Питър го отмина с неприсъщо безразличие. Трябваше да си лежи под одеялото, а не да скита като някой глупак.

Тъкмо се канеше да се върне, когато чу нещо друго: стон, тихо пляскане на кожа върху кожа.

Луната отново се показа. Той безшумно продължи напред, като внимателно се озърташе встрани. Звуците станаха по-отчетливи, по-равномерни. Холройд здраво стисна фенера, хвана се за дънера на една топола и надникна през завесата от осветени от луната листа.

Първо видя нахвърляни по земята дрехи. За миг си помисли, че някой е бил нападнат и тялото му е било замъкнато някъде. После премести поглед по-нататък.