Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Джак отмести поглед и не каза нищо.

Тя прехапа устна.

— Ти си корав човек.

Тя изчака за момент. Стояха сами в предната част на пощата. Входът беше заключен.

Тя надзърна към лицето му.

— Можем ли да започнем отначало?

Джак бавно се възстановяваше от мрачното настроение от снощи.

— Разбира се. Защо не?

Тя долови тона в гласа му.

— Не си много доверчив, нали?

— Доверието няма нищо общо. — Вълна от остатъчен гняв заля стената на обичайната му резервираност. — Животът ме е научил как да не обичам.

В този момент шум от влачене на крака попречи на разговора им. Началничката пак се появи, вървейки право към тях. Държеше купчина формуляри. Нина ги грабна от ръката й, докато тя казваше:

— Има шест… и таз добра!

Нина ги преглеждаше внимателно, за което Джак й беше много благодарен. Предвид напрегнатите обстоятелства и зорките очи на другата жена, щеше да му е трудно да се фокусира.

Нина прегледа формулярите един по един и поклати глава.

— Ще трябва да проследим всички тези хора. — Внезапно очите й светнаха. — Чакай малко! — Тя пак прелисти петия формуляр. — Чарлс Уитман. Това е странно. Чарлс Уитман е името на един снайперист, който се качил на кулата на Тексаския университет през август 1966 година и за час и половина убил четиринайсет души и ранил много повече. Някой от присъствалите на сцената, забравих кой точно, казал: „Той отвори вратата към едно ужасно време.“

— Спомням си, беше местен собственик на магазин. Гледах интервюто му. — После Джак щракна с пръсти. — Ето защо Рон Крей ми звучеше толкова познато. Рони Крей и неговият брат близнак Реджи са били двойка известни психо убийци в Ийст Енд в Лондон през 50-те и 60-те години.

— Хванахме го! — възкликна Нина. — Нашият човек използва както Крей, така и Уитман като псевдоними.

Джак взе от нея формуляра за смяна на адреса на Уитман/ Крей. След като се съсредоточи, успя да прочете новия адрес. Беше в „Анакостия“, това го схвана веднага. Но улицата и номерът му убягваха, отплаваха в морето от тревога. Разбира се, името на улицата само по себе си беше лесно и част от мозъка му го разпозна веднага. Проблемът беше, че се беше потулило.

— Той е на „Ти Стрийт“ — каза Нина.

След това тя прочете на глас номера и ръката на Джак се разтрепери. Тяхната мишена — Рон Крей, Чарлс Уитман или както там се казваше мъжът, който по всяка вероятност бе отвлякъл Али Карсън — живееше в къщата на Мармозетката.

Много малко хора знаеха къде живеят Гъс и Джак, а още по-малко им идваха на гости. Затова когато една вечер детектив Станц се появи на „Уестморланд Авеню“, Джак имаше основание да се притеснява. Станц и Гъс останаха известно време на верандата и си приказваха. Станц запали цигара „Кемъл“ и от ноздрите му излезе дим. Приличаше на бик от някой анимационен филм на „Уорнър Брос“, само дето в него нямаше нищо забавно. Той носеше смърт под лявата си мишница, където се намираше кобурът на служебния му пистолет.

Джак, който се спотайваше вътре, дочу думите „Макмилън Резервоар“ и затова беше сигурен, че след убийството на Мармозетката, когото и да беше сложил Гъс по случая с двойното убийство, той не беше предоставил достатъчно информация, която да задоволи Станц. Но очевидно Станц се беше сдобил с нещо, защото Джак го чу да казва: „Казвам ти, да отидем сега. Искам да му задам няколко въпроса.“

Гъс кимна. Влезе в къщата и използва телефона така, че Джак да не може да го чуе. Върна се да каже на Джак, че излиза със Станц и че ще се върне след два-три часа. Докато гледаше как двамата мъже слизат от верандата, Джак бързо отиде до бюрото, където Гъс държеше резервен комплект от ключовете за колата. Измъкна се от къщата и имаше време само да запали белия линкълн, да включи на скорост, както бе виждал да прави Гъс, и да потегли след тъмния шевролет на Станц. Джак нарочно не включи фаровете на континентала, докато трафикът не стана достатъчно интензивен, за да не го забележи някой от мъжете. Преди това беше шофирал само по почти пустите улички около къщата, като Гъс винаги седеше до него, говореше му спокойно и поправяше грешките му. Потта влизаше в очите му и се стичаше от подмишниците му. Устата му пресъхна. Ако някое ченге го спреше точно в този момент, нямаше да е в състояние да пророни и дума.

С отчаяно усилие възстанови равновесието си. За щастие трябваше само да се концентрира върху шевролета и цветовете на светофарите. Ако му се наложеше да прочете някой пътен знак, щеше да се изгуби напълно. Натисна копчето на таблото и Джеймс Браун започна да се провиква: „Това е мъжки свят.“ Докато припяваше в такт, за миг Джак се замисли колко път беше изминал от времето, когато „California Dreaming“ го изпълваше с ужас.