Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Животът на дъщеря ми беше затворена книга за мен. Беше добре прикрит като бърлога на шпионин.

— Не се ли разрови?

— Защо? — Тя засегна болезнен нерв и той изригна. — Дъщеря ми е мъртва.

Джак се качи по покритата с плочи пътека и почука на вратата. Веднага се разнесе кучешки лай. Отвътре се чу тропот, а после и ситни, леки стъпки. Вратата се отвори и пред него застана жена на средна възраст в пеньоар. От устата й висеше цигара.

— Да? — Тя погледна Джак право в очите без следа от страх.

Джак се прокашля.

— Рон Крей у дома ли е?

Кучето в къщата продължи да лае. Жената присви очи от дима, който се издигаше от цигарата й.

— Кой?

— Рон Крей, госпожо. — Нина пристъпи нагоре.

— А-а-а, той. — Жената се изкашля хрипкаво. — Той живееше тука преди. Изнесе се преди… около шест месеца.

— Знаете ли къде отиде?

— Не. — Кучешкият лай стана истеричен. Жената мушна глава навътре. — За бога, Мики, млъкни! — Тя пак се обърна. — Съжалявам. Хората го изнервят. Сигурно ще снесе нещо на балатума в кухнята. — Тя изсумтя. — Поне килимът ще бъде пощаден.

— Случайно все още да получавате нещо по пощата за Крей? — попита Джак.

— Нищо. — Жената дръпна здраво от цигарата и изпусна струя дим като парен локомотив. — Съжалявам, но с нищо повече не мога да помогна.

— Справяте се чудесно — отвърна Джак. — Ще ми кажете ли къде е местният пощенски клон?

— С удоволствие. — Жената му даде подробни указания за пътя дотам.

Джак й благодари и двамата с Нина се върнаха обратно по плочника.

— Пощенският клон? — полюбопитства Нина, докато се качваха в колата.

Джак погледна часовника си.

— Тъкмо имаме време да стигнем дотам. — Той потегли по улицата. — Толкан каза, че Крей е потаен. Не би искал друг да получава пощата му. Басирам се, че преди да се изнесе, е попълнил формуляр за промяна на адреса.

Отправиха се на изток по „Тайлър Авеню“ и докато Нина изпуши цигарата си, завиха надясно по „Греъм Роуд“, пак надясно по булевард „Арлингтън“ и след това наляво по „Чейн Бридж Роуд“. Пощата се помещаваше в едноетажна тухлена сграда. И отвътре, и отвън изглеждаше като всяка друга поща.

Джак отиде до гишето и попита за началника. След десет минути се появи едра жена на около петдесет години, която изобщо не бързаше. Според него всички пощенски служители по природа можеха да се движат само със скоростта на костенурка. Сигурно се бяха научили в някоя тайна правителствена академия.

Джак и Нина показаха документите си и помолиха да им бъде предоставен новият адрес на Рон Крей. Началничката с лице на боксова ръкавица им каза да изчакат, след което бавно-бавно се скри в мистериозната вътрешност на сградата. Времето минаваше, хората влизаха, редяха се на опашка, чакаха и се придвижваха сантиметър по сантиметър напред. Попълваха се формуляри, удряха се печати върху пратки, още формуляри се попълваха, писма и още пакети се подпечатваха. Хората, които не бяха попълнили правилните формуляри, биваха изпращани на тезгяха в ъгъла, за да поправят грешката си. Джак тъкмо се канеше да извърши федерално престъпление, като прескочи гишето и тръгне да търси началничката, когато тя се появи, напредвайки като охлюв към тях.

— Няма никакъв Рон Крей — съобщи тя лаконично. Говореше като герой от роман на Реймънд Чандлър.

Джак взе бележник и химикалка и старателно написа последния известен адрес на Крей в къщата, откъдето току–що дойдоха. Скъса най-горния лист и го подаде на жената, чийто вид подсказваше, че свършената току–що трудова дейност я е изтощила.

— А какво ще кажете за препращане от този адрес?

Началничката хвърли око на къса хартия, сякаш той можеше да я нарани.

— Не мисля, че мога да…

— Отпреди шест месеца, плюс-минус една седмица.

Леден поглед.

— Това ще отнеме известно време.

Джак се усмихна.

— Ще почакаме.

— Приключвам работа след дванайсет минути — изтъкна тя.

— Не и днес — обади се Нина.

Онази я изгледа кръвнишки, като че ли искаше да каже: „И ти ли, гадино?“ След това, намусена, се затътри.

Мина още време. Опашката постепенно намаля и последният клиент най-после беше обслужен. Докато служителите правеха изчисления, заключваха чекмеджетата си и последваха шефката си в задната част на сградата, във въздуха се усети колективна въздишка на облекчение.

— Няма да се изненадам, ако в момента пие чай там, вътре — смотолеви Джак. — Изглежда отмъстителна.

— Джак, това за Ема… само се опитвах да помогна.