Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Звучиш убеден в правотата си.

— Нямам друг избор — отвърна Армитидж. — Някога бях свещеник.

Думите му възбудиха интереса на Джак, почти колкото и сивото беемве.

— Да не падна от кревата?

— Знам какво си мислиш, но не, не беше момиче. Беше нещо много по-просто, наистина. И това направи откритието ми още по-проникновено. Един ден се събудих и си дадох сметка, че светът на религията е в пълен дисонанс със света, в който живеех, света около мен, света, на който помагах. Епископите и архиепископите, които познавах, моите духовни водачи, нямаха ни най-малка представа какво се случва в истинския свят. Нещо повече — не ги интересуваше.

Армитидж облегна глава и обърна поглед към себе си.

— Един ден направих грешка, като изказах опасенията си пред тях. Те без никакво колебание ги отхвърлиха, но от този момент нататък, смея да твърдя, че представлявах опасност за тях. Не ми даваха да вземам решения относно църковната политика дори в собствената ми енория.

Те продължаваха да се движат на юг по магистралата.

— И затова напусна.

Армитидж кимна.

— Всичките ми връзки с нерационалния, основан на вярата, свят бяха прерязани. Вместо това бях привлечен от физиката, квантовата механика, органичната химия — не като учен, а като начин да разбера света. Открих, че всички тези дисциплини са емпирически установени. Могат да бъдат формулирани. И още по-важно, могат да бъдат ясно дефинирани. Не подлежат на интерпретация. Разбираш ли, организираните религии отравят всичко. Правят хората суеверни, невежи и нетолерантни към различните от тях. Освен това те погрешно дават власт на хора, които нямат право да бъдат на власт.

— Като стана въпрос… дръж се.

Джак шофираше с малко под разрешената скорост, но на стотина метра от изхода натисна рязко педала на газта. Колата дръпна напред. Джак завъртя волана и навлезе в средната лента, съпроводен от сърдит рев на клаксони. Внезапно намали, да пусне един камион да мине пред тях, а след това се отклони в дясната лента и навлезе в изхода с шеметна скорост.

Зад тях изсвистяха гуми, чу се вой на клаксони.

Армитидж се извъртя назад, доколкото му позволяваше предпазният колан.

— Не можа да се измъкнеш.

— Когато поискам да се отскубна от тях, ще го направя — отвърна Джак.

Той се приготви да свърне вляво по „Кърби Роуд“, но видя пред себе си временен знак на колела, чийто надпис от мигащи лампички предупреждаваше нещо. Проблемът беше, че не можеше да го прочете. Наредените светлини гъмжаха като кошер пчели. Високата скорост му пречеше да намери неподвижната си опорна точка, да заповяда на дислексичния си мозък да прочете това, което отказваше да прочете. Затова се отклони вляво от магистралата.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Армитидж, вкопчен в таблото отпред.

Джак веднага го разбра. Достъпът до „Кърби Роуд“ беше блокиран. Промушиха се между две дървени барикади и се врязаха в осеяно с дупки пътно платно, тук-там оголено до самата му основа. Работниците се разпръснаха с крясъци, обезумели от ужас. Колата пропадна в една дупка, после подскочи и тежко се стовари върху земята.

Воланът вибрираше в ръцете на Джак.

— Какво пишеше на знака?

— Не те разбирам. — Армитидж беше озадачен. — Можеш да четеш колкото и аз.

— Просто ми кажи какво пишеше! — изкрещя Джак.

— Следващият километър на „Кърби Роуд“ е в ремонт.

Засега нищо не можеше да помогне.

— Дръж се — мрачно каза Джак.

Те се друсаха по неравния път. Джак ту намаляваше, ту даваше газ, за да избегне най-дълбоките дупки. Изминаването на разтърсващия до мозъка на костите километър им се стори цяла вечност. След това колата стъпи на гладък асфалт. Джак забеляза, че сивото беемве крета по пътя зад тях.

— Защо ни преследват? — попита Армитидж, докато се обръщаше назад.

— Дяволски добър въпрос.

Джак отвори мобилния си телефон, набра Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, което се намираше на по-малко от пет минути от тях.

— Макклюр е, свържете ме с Бенет — изстреля веднага щом отсреща вдигнаха. Началникът Родни Бенет незабавно прие обаждането.

— Какво става, Джак?

— Ще разбера след няколко минути, шефе. Водя мощна опашка зад себе си. Последен модел сиво беемве петица. След три минути ще съм на „Клейборн Драйв“. Капанът ще щракне ли?

— Остави на мен — измърмори Бенет.

— Добре. До след малко. — Джак сгъна телефона. — Отвори жабката — каза той на Армитидж. — Извади бележник и химикалка.