Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Гъс излезе от боядисана в бледожълто кухня и тромаво затопурка през стаята към него. Магнумът сочеше надолу към пода. Гъс му каза нещо и настървено зажестикулира със свободната си ръка, но Джак все още беше оглушал от изстрелите и най-вероятно в шок, затова продължи напред.

Той стъпи встрани от една лошо подредена купчина книги и непохватно се спъна в друга, още по-голяма камара с червено петно отгоре й, което приличаше на отбелязване с тебешир или дамга. И тогава му просветна. Първо изчезна равновесието му, а след това краката му омекнаха и той падна.

Застанал на четири крака, се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от слабо, посипано с белези лице. Широко отворените очи бяха втренчени в него. И в този момент Джак забеляза струйката кръв, която се стичаше от ъгълчето на полуотворената уста, и усети ужасното зловоние на мърша. Той изпищя, отскочи назад, препъна се в чифт ботуши, просна се по задник и краката му щръкнаха във въздуха. Можеше да е смешно, ако не беше втрещен от ужас. Той се изправи и без да гледа, се блъсна в стената в отчаян опит да се измъкне от къщата. Единствената му мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от мъртвия мъж.

Той плачеше и повръщаше на пода. Не можеше да изтръгне от главата си гледката на вторачените очи. Искаше единствено да върне времето назад, да е в хладния „Континентал“ на Гъс, на сигурно и безопасно място, както преди да започне всичко това.

Тогава Гъс го сграбчи за яката, вдигна го и краката му увиснаха във въздуха. Изпаднал в истерия, Джак риташе и пищеше, а фактът, че все още беше полуоглушал, влошаваше нещата допълнително, все едно изживяваше кошмар, от който нямаше сили да се събуди. Нищо не беше реално и все пак всичко бе съвсем истинско: онези очи, стичащата се кръв от полуотворената уста, вонята на изпражнения и смърт, на човешко тяло, лишено от живот. Всичко му дойде твърде много. Юмруците му тихо барабаняха по раменете на Гъс, а обувките му се врязваха отново и отново в пищялите на огромния мъж.

После се озова навън и Гъс го пусна. Той се преви на две, разтърсван от мощни спазми, повръщаше и чувстваше, че всяка частица от тялото му ще експлодира от болка и ужас. Беше празен отвътре. Червата му бяха обърнати наопаки. Всеки един нерв в него бе оголен, крайниците подскачаха, тялото му се тресеше.

Нощта го обгърна или може би това беше Гъс? Постепенно той излезе от бездната, в която го тласнаха шокът и ужасът. Малко по малко осъзна, че Гъс го е взел в обятията си и го люлее като бебе.

Тогава чу сирените и разбра, че слухът му се възвръща. В началото бяха някъде далеч, но много бързо идваха все по-близо и по-близо.

— Добре ли си, да тръгваме? — попита Гъс.

Джак се притисна в него и зарови лице в масивния му гръден кош.

Гъс се изправи с Джак в ръце. Отнесе го в континентала и запали. Тъкмо завиваха по Шеста улица, когато в задния прозорец за кратко проблеснаха червени и бели светлини. Сирените свиреха съвсем наблизо, но бързо заглъхнаха, когато Гъс натисна газта.

Отминаха дузина сиви сгради и Гъс спря до една телефонна будка.

— Трябва да се обадя. Само минутка, хлапе, окей? — Той бавно и внимателно изгледа Джак. — През цялото време ще ме виждаш.

Джак гледаше как Гъс напъха половината си туловище в будката и зареди телефона. Зъбите му затракаха. По тялото му преминаха тръпки и докато си представяше, че отвратителната смрад е окупирала колата, пак се разплака.

Едва когато видя, че Гъс крачи обратно към него, той си избърса очите и носа. Докато Гъс се плъзгаше на седалката, той хлъцна веднъж. Гъс гледаше право напред. Джак се опита да се съвземе, но от време на време от гърдите му се изплъзваше някое притаено ридание.

Най-после успя да промълви:

— Това… това…?

— Дали беше Мармозетката? — Гъс кимна. — Аха, той беше.

— Какво… какво…?

Гъс въздъхна.

— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“, за което Станц искаше да му помогна? Мармозетката беше моят човек по случая. — Гъс се огледа. — Изглежда, се е приближил до кокала.

— Твърде много — потвърди Джак, треперейки.

Гъс сложи ръка на облегалката.

— Както и да е, не се коркай. — Сви разтревожено вежди. — Не ми ли вярваш?

— Мислех си за Мармозетката — каза Джак. — Мислех си, че трябва да бъде погребан, а не да го пипат хора, които никога не са го познавали.

Последва дълго мълчание. Най-накрая Гъс запали двигателя. Включи на скорост и потегли.

Джак нямаше представа къде отиват, но не го и интересуваше. Отново беше потънал в света, за който вестниците, телевизията и филмите твърдяха, че съществува, и все пак той никога не можеше да си го представи. Този свят го връхлетя твърде рано и той не можеше да се справи с реалностите му. Учуди се на всички сълзи, които проля, защото не можеше да си спомни да е проронвал дори и една сълза преди това. Беше си създал желязно правило никога да не плаче, докато баща му го пребива и даже докато баща му се промъква обратно през апартамента и звуците на „California Dreaming“ избледняват като пламъче на свещ по пладне. Не се разплака, когато Андре и бандата му го завлякоха в уличката зад магазина за електроника. А тази вечер, изглежда, не можеше да спре.