Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Най-после Станц загря.

— Ей, чакай малко.

— Преди пет години, залавянето на Очоа — продължи Гъс, сякаш Станц изобщо не беше си отворил устата. — Освен трийсетте дози кока в него бяха намерени и двайсет и пет милиона, но в полицейската стаичка с доказателствата се оказаха само двайсет и три. Преди осемнайсет месеца беше застрелян един латинос. Ченгетата го завариха с патлак в ръката, ама нали и двамата сме в час, че като го гръмнахте, оня не беше въоръжен — нали от мен купихте ютията. И, за бога, имам го черно на бяло.

Станц почервеня.

— Хей, нали ми каза…

— Има една игра, която няма да ти се отвори парашута да играеш с мене. — Стаеният гняв на Гъс кипеше в очите му.

Станц се извърна за момент, докато дойде на себе си. Най-накрая каза:

— Никога не бих те заплашвал, Гъс. Много добре знаеш, че заедно изминахме дълъг път.

Масивната фигура на Огъстъс изпълваше цялата стая, а яростта му беше погълнала всичкия наличен кислород.

Станц полагаше неимоверни усилия да успокои дишането си.

— Сега всичко наред ли е между нас? — попита той.

Май нямаше търпение да се измъкне колкото се може по-скоро.

— Пит ще се оправи ли?

— Така казва лекарят — отговори Джак. — Откаран е в медицинския център „Бетесда“. Ще получи най-добрата помощ.

Джак сам изяви готовност да откара Крис Армитидж до дома му. От сивото небе се спусна тънка пелена суграшица. Гумите съскаха, докато колата се плъзгаше по пътя.

Армитидж потрепери.

— Докато пак го потопят.

— Няма да го потопят пак.

— Със сигурност. — Армитидж се беше свил на пътническата седалка колкото е възможно по-далеч от Джак. — Ще подам жалба до главния прокурор.

— Съветвам те да не го правиш. — Джак се качи на магистралата и се отправи към Вашингтон. — В противен случай Гарнър пак ще те хване. Освен това ти гарантирам, че главният прокурор никога няма да види жалбата.

— Тогава ще я направя публично. Всяка една новинарска агенция на драго сърце ще приеме историята.

— На Гарнър ще му хареса. Само за миг той и хората му ще докажат, че си побърканяк и каквото и доверие да се опитваш да изградиш в движението ти, то ще бъде пръснато на пух и прах.

Армитидж го изгледа за момент.

— Кой си ти? Доброто ченге?

— Аз съм добрият — отвърна Джак. — Единственият, когото ще срещнеш през следващите три седмици.

Армитидж обмисли чутото.

— Щом си толкова добър, тогава ми кажи какво става.

Джак заобиколи един тромав влекач.

— Не мога да го направя.

В тона на Армитидж се усещаше горчивина.

— Това е кошмар.

На всеки двайсет секунди очите на Джак се отклоняваха към огледалото за обратно виждане.

— Разкажи ми за твоята организация.

Армитидж изсумтя.

— Като за начало, ние не сме П-2. Всъщност нямаме нищо общо с тях.

Едно сиво беемве петица беше заело позиция две коли зад тях.

— Но ти знаеш за П-2. — Джак се стараеше да прикрива обзелото го напрежение.

— Разбира се. Може ли да увеличиш температурата? Тресе ме.

Джак завъртя копчето.

— От страха е, процежда се през тялото ти.

— Откъде знаеш? Имам чувството, че ще ме е шубе до края на дните ми.

Джак мина в средната лента. Сивото беемве изчака няколко минути и направи същото.

— Всяка организация има радикали — обясни Армитидж, — но да ни слагат под общ знаменател е все едно да речеш, че всички мюсюлмани са терористи.

Наближаваха изход от магистралата. Джак се престрои в лявата лента.

— Може да ти звучи изненадващо, но ужасно много американци са убедени, че е така.

— Преди петдесет години повечето американци са мислели, че евреите имат рога. Ето това е сред нещата, които не са й наред на Америка, сред нещата, срещу които се борим.

Сивото беемве мина в лявата лента.

— Предполагам, че Гарнър и хората му още го вярват — язвително отбеляза Джак.

— Защо казваш „Гарнър и хората му“? Ти не си ли от тях?

— Бях зачислен към тях, за да им вдигна реномето. — Може и така да се изтълкува, рече си Джак. — Но не споделям тяхната философия.

— Във всеки случай ти благодаря. Питър по всяка вероятност дължи живота си на теб.

Джак усети как Армитидж изучава лицето му.

— Освен ако не е било театър, а?

— Не.

— Как да съм сигурен, че не лъжеш?

Джак прихна.

— Не можеш.

— Не виждам кое му е смешното. — В тона на Армитидж прозираше обида.

— Имах предвид да ми повярваш, че казвам истината.

Армитидж се усмихна насила.

— О, аз имам вяра — вяра в човечеството, вяра в науката, вяра, че разумът ще надделее над религиозните заблуди. Разумът не се нуждае от свещеник или равин, или имам, за да съществува.