Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Гъс взе разстоянието до „Кънектикът Авеню“ 3001, адресът на предния вход на Националната зоологическа градина, само за единайсет минути.

Джак се обърна и надзърна през прозореца.

— Гъс, сега е нощ. Зоопаркът не работи нощем.

Гъс отвори вратата.

— Кой казва?

— Виж колко е малка! — Гъс гледаше през клоните към малкото черно-бяло лице, което ги наблюдаваше. В огромната клетка имаше множество мармозетки, но тази, след като ги забеляза, се приближи най-много до тях. Останалите бяха заети да ядат плодовете в лапите си или да гризат дървото с изумително дългите си долни резци.

Джак се вгледа в черните очи, вторачени в него. Лицето излъчваше такава интелигентност и такова проникновение, като че ли мармозетката виждаше свят, който бе едновременно по-малък и по-голям от този, който той виждаше.

— Какво си мисли? — попита Джак.

— Кой знае?

— Точно така. — Гласът на Джак беше пълен с почуда. — Никой не знае.

Гъс го прегърна през раменете покровителствено.

— Не се приближавай твърде много, хлапе — рязко каза той. — Тия твари хапят.

Джак не си и помисли да попита Гъс как успя да отвори зоопарка в този час, защото знаеше, че няма да получи отговор. Във всеки случай не искаше да разваля магията на момента, която временно бе пропъдила всички мисли за смърт, втренчени погледи от отвъдното, зловонието на смърт. В този момент тук имаше живот, странен и красив, и чудатостта му го изпълваше с още повече енергия. Джак усети сърцето си да бие силно в гърдите му и по тялото му се разля топлина.

— Здравей, мармозетке. Казвам се Джак.

Докато отхапваше от хамбургера с горчица и хрупкави резенчета кисели краставички, Али Карсън се вгледа в лицето на Рони Крей, който седеше много близо до нея и й подаваше в устата. Изражението му не излъчваше никаква заплаха. Той по-скоро приличаше на птица, която храни пиленцето си.

Тя се наслади на вкусовете в устата си и след това, едва ли не с неохота, преглътна. В другата си ръка той държеше млечен шейк с кафе, в чиято гъста пяна беше забучена извита сламка. Той доближи сламката до устните й и тя засмука от сладката напитка.

— Откъде знаеш кои са любимите ми храни? — попита тя тихо. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че й е разрешено да говори, докато се храни.

Крей се усмихна по начин, който много й допадаше.

— Аз съм като родител — също толкова тихо й отвърна той. — Аз съм бащата, за когото винаги си мечтала, но никога не си си мислела, че ще имаш.

Тя направи знак с глава и той й даде да отхапе от хамбургера. Докато дъвчеше, очите й не слизаха от лицето му.

— Знам какво обичаш — продължи той. — И какво не обичаш. Защо бих искал да знам това, Али? Защото те ценя, защото искам да ти угодя.

Али пак засмука от млечния шейк с кафе и преглътна.

— Тогава защо съм завързана за този стол?

— Купих този стол в Мексико преди седем години, по същото време, по което купих и боядисан захарен череп в Деня на мъртвите. Столът е най-ценната ми придобивка и ти имаш привилегията да седиш на него. Преди теб само аз съм седял на него.

Предусещайки, че е гладна, той й поднесе последната хапка от хамбургера.

— Знаеш ли за Деня на мъртвите, Али? Не? Това е единственият ден в годината, в който вратата между живота и смъртта е отворена. Когато живите могат да разговарят с мъртвите. Ако вярват в това. — Той наклони глава. — Кажи ми, Али, в какво вярваш?

Тя примигна.

— Не… не разбирам какво имаш предвид.

Той се прегърби напред и подпря лакти на коленете си.

— Вярваш ли в Господ?

— Да — отговори тя, без да се замисли.

— Наистина ли вярваш в Бог или повтаряш като папагал това, в което вярват майка ти и баща ти?

Тя го изгледа за момент. Устата й беше пресъхнала. Ето пак, той като че ли надзърташе в дълбините на душата й, като че ли я опознаваше отвътре навън.

— Не… не е нужно да отговарям.

— Ето, Али. През целия си живот ти си била отделена от останалия свят със стена. Казвано ти е какво да говориш и какво да мислиш. Но аз те познавам по-добре. Знам, че имаш собствени мисли и собствени вярвания. Няма да те съдя като родителите ти. А тук няма друг, освен мен и теб.

— А останалите?

— А, останалите. — Крей се наведе и избърса ъгълчетата на устата й. — Ще ти издам една тайна, Али, защото си го заслужи. Няма други. Само аз съм. Аз и сянката ми. — Той се подсмихна.

— Защо ме излъга?

— Али, както вече започваш да разбираш, уроците трябва да бъдат научени. Научените уроци премахват нуждата от лъжа. Искам да споделя с теб и още една тайна: не ми харесва да те лъжа. — Той се облегна. — Ти си специална, но не по начина, по който са ти втълпили майка ти и баща ти.