Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Той нагласи усмивката, която използваше за близките приятели, ако изобщо можеше да се използва понятието „близки приятели“ за хората от обкръжението му, защото в действителност министър Пол нямаше истински близки приятели. Работата го научи на това преди болезнено дълго време.

Когато Нина се върна при него в предната част на каютата, мислите му се изнизаха към разпенения водовъртеж при гладкия нос на яхтата. Духаше вятър и от време на време припръскваше дъжд. Денят не беше подходящ за разходка с лодка, но Пол предпочиташе да е тук, във водата, вместо в офис, където имаше опасност от бръмбари, или пък на открито, където всяка негова дума би могла да попадне в обхвата на параболичен микрофон върху покрива на съвсем невинно изглеждащ микробус. Яхтата му беше претърсвана за бръмбари по три пъти на ден. Това включваше целия корпус. Освен това негов приятел от отдела за модерни технологии към Министерство на отбраната монтира отпред и отзад сложни прихващателни устройства.

На незапознатите, размишляваше Пол, тези предпазни мерки биха се сторили параноични, но както много проникновено е казал Уилям Бъроуз: „Да си параноик означава просто да си наясно с фактите.“

— Беше Макклюр — уведоми го Нина, докато сгъваше телефона си. — Иска да се срещнем в управлението на Първите американски светски проповедници.

Това въобще не се хареса на Пол.

— Какво прави той там? Първите американски светски проповедници са грижа на Хю Гарнър.

— Гарнър включи Макклюр в това.

Те излязоха на вятъра. Никой, намиращ се на повече от метър–два, не можеше да ги чуе, дори и екипажът, за който Пол се беше погрижил да стои вътре.

— Какво, по дяволите, знае Макклюр?

— Нямам представа — призна Нина, — но, изглежда, той не вярва, че зад отвличането стои П-2.

— Тогава кой?

— Не знам, сър, но имам усещането, че Макклюр има повече шансове да го открие, отколкото ние.

Министърът изглеждаше замислен.

— Отсега нататък не искам да го изпускаш от поглед.

Нина дръпна от цигарата.

— Какво по-точно искате от мен?

Очите на министъра се врязаха в нейните.

— Направи каквото е нужно, за да го държиш изкъсо. Времето ни изтича, полето ни на действие бързо се стопява.

Погледът на Нина беше хладен и непреклонен.

— А сега по-добре върви — махна с ръка той.

Нина се обърна и се отправи към задната част на яхтата.

— И, Нина… — извика той след нея.

Тя се извърна и махна разпилените кичури от лицето си.

— Опитай се да започнеш да го наричаш Джак.

В лъскавата махагонова каюта капитанът на яхтата не обърна внимание на хеликоптера, когато роторите му заработиха. След миг машината се издигна във въздуха с пътничката на борда. Капитанът не знаеше името й и не го интересуваше. Работата му беше проста и той си я вършеше в момента — пренасяше записките си от разговора между министър Пол и посетителката му върху миниатюрната клавиатура на смартфона си „Блекбъри“. Детството с глуха сестра го бе научило да чете отлично по устни. Когато приключи, изпрати електронното съобщение директно на президента, който щеше да го получи веднага, където и да се намира. Без съмнение президентът с нетърпение очакваше пристигането на съобщението.

Работата на капитана приключи за момента и той остави смартфона до мощния бинокъл, с чиято помощ беше наблюдавал въпросния разговор. След това пак се зае с управлението на яхтата във ветровития следобед. Никога досега не беше претърпявал инцидент на борда и нямаше намерение да го прави сега.

— Всяко действие предизвиква противодействие. Не, не. — Крей се полюшваше от крак на крак. — Всяко действие причинява противодействие. Възприемането на религиозното право от страна на федералното правителство най-накрая се сдоби с правилното противодействие: с нас, врага. Мисионерските секуларисти, армията на разума. — Той се изсмя. — Каква ирония, без тях няма да ни има нас. Те ни създадоха. Всяка крайност дава живот на противоположната крайност.

Той се пресегна и развърза китките на Али.

— Дръж ръцете си над главата.

Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като заповед. Въпреки това Али се подчини, но само след няколко секунди беше принудена да ги сгъне в скута си.

— Аз… не мога. Нямам сила.

— Имам лек за това.

Крей коленичи и разкопча глезените и краката й. После обви ръце около кръста й и й помогна да се изправи. Нестабилна като прохождащо дете, тя отпусна тежестта си върху него.